pz_history.jpg 
snaiperbg.jpg
pzforyuor.png
pzsport.jpg
hebar.jpg
Когато ангелите дойдат …
(Да не се чете от щастливи хора)
pamedia , понеделник 31 юли 2017 - 19:10:14 // коментари: 0


ПазарджикВечер, преди да заспя, пуша на малката си тераска последната за деня, сладка/отровна цигара - и мисля. Какво свърших днес? Какво остава за утре? Колко време имам за това и онова? Клко всъщност изобщо ми остава?! Защото … „невидими са пътищата господни”. Любчо Велков и Татяна, с които бяхме един екип в Общинска администрация, започвахме и завършвахме деня си заедно, смеехме се, споряхме, сърдехме се, радвахме се, вече ги няма на този свят. А бяха млади и имаха още много път пред себе си. Но такава е жестоката съдба - едни ден просто ти отрязва нишката …
Насреща ми светят десетки прозорчета, зад които кипи живот. Чуват се музика, смях, кавги, лаят кучета, бръмчат телевизори. После, едно по едно, те изчезват. И животът замира. Но три от тях никога не угасват. Едни хора не спят.
Зад трите светли прозорчета.


Първото
Мъжът е на около 80, но изглежда на 100. Всъщност, не знам дали тогава има значение как изобщо изглеждаш. Ще видим. Който доживее, ще разказва. Среща -  в небесното кафене, точно над  култовата сладкарница „Малина”. (Помните ли я?)
От 8 години бай Мито гледа болната си съпруга. Тя е на легло, неподвижна, отдавна не е съвсем с ума си, но за него това е без значение. Само нея си има на този свят, само тя осмисля дните му. И нощите. Децата му го оставиха отдавна - синът му, като си отиде без време от този свят, а снахата с децата, като напусна града. Дъщеря му пък се разсърди един ден за нещо (все има за какво) и вече не стъпи в този дом. Стените в апартамента са облепени с лика на Света Богородица - изрезки от вестници, списания, иконки, закрепени на ръждясали пирончета, изкривени порцеланови медальони, стикери, календари. В този дом Тя те гледа отвсякъде, нежно притиснала младенеца до гърдите си и някак странно, почти неземно ти внушава спокойствие и смирение. Това е третият обитател на този дом - Мадоната с младенеца.
Тук всички са музикални. Синът свиреше на саксофон, двете внучки - на пиано, а двамата старци пеят. Извисяват заедно гласове, а после си спомнят за едното време. Но то отдавна е отминало и те вече са сами. Никой не потропва на вратата им, защото някой „мил” съсед непрекъснато чупи звънеца им, никой не им звъни по телефона, защото очевидно няма такива нито на този, нито на онзи свят. Само понякога милозливи съседи отварят вратата им, за да ги попитат как са, що са или да им занесат топла манджичка, че то кой иначе да им сготви. Домът им е затрупан със стари, излишни вещи, счупени столове, стар, пожълтял от годините юрган, който посреща посетителите още в коридора, наплюто от мухите огледало, по рамката на което са залепени снимки на внучките като мънички.
Нощем те не спят. Особено дядото. И докато болната му съпруга придремва, той зорко бди над съня й. Пази я да не си отиде. Седи край нея и гони зловещите сенки, които бродят наоколо. Сигурно защото вече й е време за голямото пътуване. Но той не ги пуска. Лампите светят, радиото свири, а той бавно обикаля къщата. За да не заспи.
Всяка нощ с тревога поглеждам натам.
И знам, че когато някой ден прозорчето угасне … ангелите ще са дошли.

Второто
То не свети непрекъснато -  ту светва, ту угасва ... Някой не може да спи, някой будува и чака мракът да си отиде. Доскоро не знаех кой е, а и не исках да знам (нали щастливите хора спят), но скоро разбрах. Случайно, разбира се. Никога не търся истории - те сами идват при мен. Има едни „ценни” хора, които за това живеят - да научат нещо и да го разкажат на другите. Така разбрах.
Човекът си имал грях, голям грях. Страшна тайна тровела дните и нощите му. Някакво зло направил на млади години на близък човек, а той се поболял и си отишъл. Не че искал да го направи безсънникът, а и изобщо не мислел, че така ще стане. Ама, такива сме на млади години. Мислим предимно за себе си и своето щастие, не и за чуждото сърце. Лекомислено го нараняваме и вярваме, че ще мине. Защото нали времето лекува?! Вие ми кажете дали е така?! Дали имате в сърцата си тайна болка, дали се смирявате пред нея и дали прощавате на себе си и на другите?!
Та, така с този човек. Толкова ненадейно му дошло голямото зло, толкова несправедливо (според него) го ударило, че години наред не могъл да намери покой. Нощем като лавина идвали спомените - угризения за стореното, мъка от непоправимото …
Светва-изгасва, светва-изгасва. Тъмно - искаш да продължиш живота си. Светло - гониш призраците. И така всяка нощ.
Снощи се помолих за този човек. Дано заспи! И да забрави.
А когато, дай Боже, прозорчето му угасне, ще знам, че си е простил.

Третото
Мина никога не беше се женила. Не че й имаше нещо - висока, слабичка, скромно облечена, винаги с равни обувки, старателно лъснати, а косата й, късо постригана, оформена в непретенциозна фризура. Тя не беше от онези жени, които ходят по фризьори и козметици. Красотата й бе последна грижа. Не е известно защо бе избрала да живее така - дали защото любовта никога не беше пресекла пътя й, или пък точно затова не можа да я срещне. Че тя, любовта, май иска да изглеждаш малко по-така, за да те забележи, да ухаеш на хубавко, червилце, кипрене пред огледалото. Поне малко да се постараеш. А Мина никога не беше го правила. На млади години от скромност, а на стари - за кога!
Имаше някакви роднини - близки ли, далечни ли, кой да ти каже. Разправяха съседи, че те по-скоро я чакали да си отиде, за да й вземат апартаментчето, отколкото да се опитат да направят живота й поне малко по-смислен и щастлив!
С годините Мина позабави темпото, първо започна трудно да изкачва стълбите, после - да се подпира на парапета, а накрая - спря и да поздравява. По едно време съвсем се загуби и хората почнаха да се питат къде е. Докато един ден най-елитната клюкарка в квартала пусна „новината” и той забръмча. Мина се побъркала! Връщала се един ден отнякъде с торбичка продукти, спряла на входа и уплашено помолила съседите, дето са се сраснали с пейката долу, ако може да изтръскат дяволите от гърба й. Хората се втрещили и й рекли, че на гърба й няма нищо, ама тя се разплакала и възразила, че има, ама те не ги виждат. Така се били накачулили върху нея, че едвам ходела. Слава Богу, намерил се един по-милозлив съсед, който грабнал метлата и така се развихрил, че онези ми ти дяволи се разхвърчали като перушина. После човекът я успокоил като й рекъл да не се тревожи, защото жив дявол не е оставил.
След този случай кошерът бръмча цяла седмица. Изведнъж всички много се загрижиха (искрено) и почнаха да умуват как да й помогнат. Някои се втурнаха да й изчистят стаичките, други й приготвиха нещо за хапване, трети само надничаха любопитно, ама и това беше нещо като съпричастие. Поне те така го разбираха.
И жената видимо се подобри. Взе пак да поздравява, поизправи снага, дори се усмихваше понякога. Но оставяше лампата да свети по цяла нощ. Може пък някой упорит дявол да се беше смушил някъде … До снощи.
Снощи прозорчето изгасна.
Тогава започнах този разказ.

Забързани в делника, гонейки кариера, богатство, повече удоволствия и вещи за вкъщи, подвластни на амбиции, които често са над възможностите ни и ни потапят в завист, тъга, ярост или депресия, бедни или богати, но все недоволни от постигнатото, забравяме най-важното – сърцата на другите. Не си даваме сметка кое е най-ценното и кое ще ни крепи, ако един ден се сринем. Защото не вярваме, че това може да се случи и на нас - неочаквано, несправедливо и нелепо.
Сърцата на другите са като нашите сърца.
Да бъдем  милостиви към тях.
Навреме!

Мариана Бойрикова

Бел. авт. Историите са истински. Имената - сменени.









Обратно към преглед на категорията   Обратно към преглед на новините




Тази страница е видяна: 2892



Време за изпълнение: 0.4007 сек., 0.3201 от тях за заявки.