RSS емисии

    


 
 Мобилна версия
banner19_2.jpg
Бойка Маринска

ИНСТИТУЦИИ
oblast.pngcomunpaz.png
odmvr.pngobs2.png
tdnap.jpgrzipz.png
riosv.pngcpms.png
gerb_pa_media_350x75.jpg
Георги К. Спасов
ПОЗНАВАХ ГИ: КЪМ МЕНЕ БОГОВЕТЕ БЯХА БЛАГОСКЛОННИ - Иван ЕНЕВ


КЪМ МЕНЕ БОГОВЕТЕ БЯХА БЛАГОСКЛОННИ
Иван ЕНЕВ, 11.02.1933 – 22.04.2014 г.

Иван Енев
През 60-те години на миналия век редакцията на в. „Септемврийско знаме“ се помещаваше в старата къща със стилна архитектура, точно на ъгъла, където се срещат улиците „Гладстон“ и „Търговска“, срещу сегашния паметник, построен в чест на 500-годишнината на Пазарджик през 1985 година и известен като Колоната. На терасата на втория етаж се виждаше надписът „СЕПТЕМВРИЙСКО ЗНАМЕ“. Понякога на нея излизаха журналисти от вестника, пушеха, разговаряха. Гледах ги отдолу с възхищението на един младеж, който се опитва да пише и да се надява, че ще види нещо публикувано във вестника. По-късно редакцията се премести в сградата, където по онова време се намираше ДСК, срещу днешната областна управа. Вече имах шанса и щастието да публикувам някои свои работи във вестника – най-вече хумористични – и започнах да идвам тук, да се срещам с някои журналисти, а и да получавам хонорарите си от касата на вестника/да, тогава се даваха хонорари!/. Познавах доста от журналистите /измежду тях беше и моят приятел и състудент Васко Харизанов, вече покойник/, но имаше и такива, край които минавах със страхопочитание и нямах смелостта да се запозная с тях. Един от тях беше Иван Енев, редактор, а от 1974 г. и зам.- гл. редактор. Знаех от другите пишещи, че от него зависи публикуването на художествени творби – разбира се, това ставаше рядко, и най-вече в притурката „Макове“, все пак вестникът не беше издание за художествена литература. Иван Енев имаше репутацията на поет, ето защо той „оценяваше“ главно предложените стихотворения, макар че участваше и в подбора на хумористичните творби, където се изявявах. Дълго време и двамата се знаехме само като имена, от страниците на вестника, докато не дойде Промяната от 1989 година, която преобрази – за добро или за лошо – живота ни и в частност вестникарския бранш. Появиха се нови издания, с анонсирани заявки за оригинална и смела публицистика, но повечето от тях скоропостижно отидоха в миналото. Вестник „Септемврийско знаме“ продължи да излиза, но вече понамали значението си като източник на информация и поле за публицистична или художествена изява.
Иван Енев е роден в с. Момино село, Пловдивска област. От 1959 до 1991 г. работи като редактор във в. „Септемврийско знаме“. Публикувал е свои сатирични произведения в „Пулс“, „Стършел“, „Пардон“, „Литературен фронт“, сп. „Отечество“. Удостоен е със съпътстваща награда от Националния литературен конкурс за хумористична поезия на името на Райко Алексиев-Пазарджик, 2006 г., и с Първа награда от Националния литературен конкурс за поезия на името на Иван Динков - Пазарджик, 2012 г.
Сближаването ми с твореца и човека от Момино село стана възможно едва в началото на новия век /как само „исторически“ прозвуча!/. Дотогава той ме възприемаше като момчето, което е някакъв началник в системата на образованието и между другото пише фейлетони.
Статистически Иван има петнайсетина издадени книги. Когато му гостувах, той ми показа купища изписани тетрадки от различни години с епиграми, стихотворения, размисли, миниатюри… „Кой ще вземе да ги чете, да ги редактира, да ги издаде!“ – въздъхна Енев, осъзнаващ, че времето му изтича и че създаденото от него остава – поне засега! – неизвестно и обречено на забрава.
Ако проследим хронологията на издаваните му книги, ще открием, че се редуват хумористични и сатирични текстове с лирически. Сякаш Иван е балансирал между хумористично-.сатиричното и лирическото, между предизвикателствата на злободневието и полетите към ирационалното пространство на духа. Още с първата си книга - „Иконостас“, 1998 г., той зададе основните мотиви в своята поезия – родината, миналото, настоящето, вечните въпроси за човешкото ни предназначение.
***
Къде е спокойствието ти,
Иван Енев?
Отиде си. Заедно с времето.
Заедно с мъртвите родители,
с петлите и котлите медени…
И с кучето, убито с взлом,
за да не носи бяс…
Сега съм в своя градски дом! –
а в паметта ми – дворът с бряст…
Поетът Тодор Биков, приятел на Иван Енев и негов „ученик“ в литературното си школуване, пише:
„Трагичен поет е Иван Енев. От стиховете му блика томление. Сладостно-мъчително е чувството, което те пораждат. И акушират. Символите, тропите – образно-творческата плънка на „Иконостас“-а, радиират архитиповата енергия на филогена. И при смислово-емоционален контакт – сътрептяват с най-тънките фибри на душата. Така съпреживяваш катарзиса, духът ескалира, издига се на възбог и вихрено се спуска…гмурка се трасиращо до най-съкровените глъбини на метафизическото Слово…“
/в. „Септемврийско знаме“, 31.12.1998 г./.
Три години след това Енев се представи като сатирик, който по-скоро натъжава, отколкото да разсмива. Неговият „Весел Парастас“ /2001 г./ е всъщност оксиморонна дефиниция на българската действителност, достойна за заупокойна молитва, и нека поне да е „весела“. Тя е вярно характеризирана от поета Велин Георгиев:
„Сатирикът, човекът с по-изострено зрение към нашите недъзи е полезното шило, конската муха, абе корективът на постъпките ни е сатирикът, откакто свят светува. Сатириците са поети с коприва в ръцете…Иван Енев е един изграден и даровит сатирик. Нямам какво да му кажа повече…Ще завърша с негова епиграма:
Всеки се дърпа, види ли сърпа…“
У нас всеки, който се е осмелил да „посегне“ на утвърдени имена от литературата ни /а не дай, боже, те да се вече класици/, е получавал гневни упреци за злонамереност. Иван Енев „успя“ да се превърне в един от тях. Той произведе истински скандал – без да го е търсил, дори за собствено учудване и искрена изненада, - като изнесе неопровержими доказателства за плагиатството на Радой Ралин в книжката му „Люти чушки“. Докато четял „Български пословици“ от П. Р. Славейков, му направило впечатление сходството им с нашумялата по онова време книга с епиграми на поета сатирик Радой Ралин.
„За мое голямо удивление много от епиграмите на Радой Ралин „съвпадаха“ с пословиците и поговорките на Петко Р. Славейков. – споделя Енев в едно интервю на журналиста Стефан Димов. - В първия момент си помислих, че това са случайни попадения. Та нали един талантлив творец може по собствен път да стигне до подобен художествен резултат по текстове на автор преди него. Още повече, че никъде в „Люти чушки“ няма и дума за заимстване на текстове от народните умотворения. Посочено е само името на Радой Ралин като единствен, подчертавам, единствен автор на публикуваните в книгата му епиграми…не можех да повярвам така лесно, че текстовете в инкриминираната тогава книга на известния ни сатирик се състои едва ли не само в поставяне на заглавия върху присвоени умотворения. Че бай Радой просто преписва! От публикуваните в „Люти чушки“ общо 124 епиграми 69 са заимствани от сборника на дядо Петко. Радой Ралин ги е авторизирал и към тях добавил още 55 свои епиграми. Иначе по онова време „Люти чушки“ бе изумила цялата читателска публика – говореше се какво ли не, включително и за своеобразен героичен жест от страна на нашия най-изявен сатирик. Разказваха се какви ли не истории около разпитите на бай Радой/заедно с Борис Димовски/, бай Радой мълчал, дума не обелвал…“
Ето една епиграма от Петко Славейков, често приписвана на Радой Ралин:
Сит търбух за наука глух.
За Родината е писано много. Има и такива поети, които използват патриотическата тема като възможност тя да им „отвори“ вратите към литературните издания. Малко са онези обаче, които пристъпят към тази тема като свещенодействие, като болезнена необходимост. Към тях причислявам Иван Енев с неговата стихосбирка „Български редути“/2007 г./, за която известният литературен критик Благовеста Касабова написа следното:
„…Едно от нещата, които ме впечатлиха, е изповедността на поетичните творби. Не усетих фалшива нотка в нито едно стихотворение. Поетът сякаш шепнешком се изповядва пред иконата на България, ако мога така да се изразя. Познавам поети, които цял живот изричат клетви, маршируват из цялата ни история, вричат се да бъдат верни до смърт на родината, а при първия изгоден случай забравят как и защо са се клели. Иван Енев не се кълне, той пресъздава емоционално и образно онова, което носи в себе си, той съпреживява трагично-величавите моменти и имена от нейната по-далечна история. История, правена от най-силните и жертвоготовни нейни чеда…“
Аз също бях силно впечатлен от книгата му, в която патриотичните мотиви са „защитени“ от истинска поезия, за която побързах да напиша свой отзив – „Последният редут на Иван Енев“, публикуван в книгата ми „Аз, провинциалистът“, 2007 г. Позволявам си да ви представя неговото начало:
„Виждал съм цветя и зелена трева върху крайградски бунища. Виждал съм изумителна феерия от цветове на фона на сива и димяща пустиня от отпадъци, от непотребни и изхвърлени остатъци от човешката ни цивилизация. И това съжителство на живот и смърт като че ли носи мъдрото и оптимистично уверение, че въпреки всичко животът продължава и че надеждата, онази бяла Йовкова лястовица, е неизкоренима наша спътница. И още по-удивително е, когато измежду пластовете на актуално литературно бунище, когато измежду стотиците книги на знайни и незнайни автори избуят „стръкчетата“ на истинската поезия, която отнема песимизма и отчаянието ни, за да ни докаже – за пореден път! – че истинското изкуство има своите „редути“ – макар и малко на брой, макар и последни, но непревземаеми, където „скрижалите“ на нашата, на българската духовност ще бъдат отбранявани от нейните стари и нови Мойсеевци…“
И друг път съм споделял, че ние често неглижираме творците, които са до нас - абе знаем го, познаваме го - за сметка на „чужди“, особено ако са популярни. Когато Енев получи Националната награда за поезия на името на Иван Динков /2012 г./, чух „оценка“, че той не я заслужавал. Откъде накъде, беше в общи линии „доводът“, един тукашен, местен автор ще получи тази национална награда – по-естествено е тя да се присъди на външен творец – от Варна ли, от Стара Загора ли, но най-добре от София, вместо нашенеца.
В края на този отзив изразих едно мое лично наблюдение върху житейското поведение на Иван Енев:
„…Мисля дори, че гражданското и творческото поведение на Енев е неговият личен „редут“, в който той отстоява своята идентичност. Известен с работата си като журналист в многохилядния като тираж преди двайсетина години единствен регионален вестник „Септемврийско знаме“, Иван Енев прие битието си на уединен и малко печален човек на перото, който – като че ли? – се отказа да се бори с вятърните мелници. На фона на една трескава самиздателска практика, която извести на местната публика имената на скандално посредствени автори на текстове, той изненадващо намери смелост да издаде „едва“ третата си книга. Но тя дойде като възхитително облекчение за всички онези, които ценят стойностното, и като респектираща повеля за „равнение“ по истинското изкуство.“
Едва трета книга…Да, но веднага след това, благодарение на факта, че Община Пазарджик започна да финансира издаването на книги на автори от града, Иван Енев разгърна истинските си творчески натрупвания в следващите си книги. Пазя ги не само защото ги ценя, но и заради оригиналните автографи на автора им. Ето един от тях, който стои на титулната страница на книгата му „Сатирата нежелана“, 2008 г.:
„Драги Гошо,
сатирата не обича
бича,
но обича истината да изрича!
С малко смях
като я съблича!
С най-добри чувства!.... – 30 юли 2008“
А ето и първото стихотворение, дало заглавието на книгата:
Сатирата – нежелана,
не я пускат ни в печата,
ни в екрана,
а без нейната лекуваща отрова
как ще се оттласнем тук от рова!?
Когато разговарях с Иван Енев, винаги бях леко напрегнат. Той
използваше необичайно изразяване, чуждо на граматическите и стилистическите правила и току римуваше две-три изречения, които превръщаха диалога в едно естетическо енигматично занимание.
Вече споменах, че автографите на Иван Енев най-често имат стойността и силата на епиграми. Ето още един, който получих с книгата му „Еньовчета“, епиграми“:
„На Гошо Спасов –
не гледай размера,
виж окомера!“ – 15 април, 2009 г.
Не закъснях да го репликирам с отзива си „Изникнаха еньовчета“ :
„Скромната по обем книжка с епиграми на Иван Енев е неговата поредна духовна и нравствена легитимация, доказателство за една неотменно достойна и дръзка гражданска позиция. Неговите „еньовчета“ очакват да бъдат откъснати от хора, които са съизмерими и съпричастни с авторовия художествен и морален „окомер“.
„Заселване на бялата пустош“, 2010 г.
Още като действащ журналист Иван Енев публикуваше епиграмите си в авторитетни национални издания. Вече като пенсионер той започна да ги селекционира и да ги издава в книги. Така той събра 120 епиграми в книгата си „Дяволът е бял!“, за която написах отзива си „Смелостта да извикаш истината“. Ето откъс от нея:
„Заглавието на новата му книга носи евристичен апломб и не е
трудно да се асоциира с приказката за голия цар, една гениална притча за вечното противоречие между видимо и невидимо, за изменчивостта на възприети готови истини. Това е и веруюто на автора, дръзнал да противопостави на удобната щампа своята тайна:
Аз, обаче, вая,
без да съм видял,
истината тая:
Дяволът е бял!“
„Заселване на бялата пустош“, 2010 г.
Енев беше датирал епиграмите си и някои от тях, публикувани в централния печат отпреди 30, че и повече години, само доказваха, че времената се менят, но не и човекът. Твърде актуална е например епиграмата „Рецензия“, публикувана във в. „Вечерни новини“ на 17 май 1978 година:
След първата му още книга
трябваше да викнем: „Стига!“
Въпреки че книжката с епиграми носи осезаемия отпечатък на
нашето абсурдно „преходно“ време и е един негов сатиричен разрез, аз приемам за най-голямо нейно достойнство ясната лична позиция на автора. Епиграмите оставят впечатлението за някаква спокойна /но не и безразлична/ дистанция от живота ни, за един омерзителен/но и състрадаващ/ поглед към съвременната действителност. Усещаме горчилката на автора, стигнал до неочаквани прозрения:
Двубой
Влязох в спор
с пор –
и се слисах:
на пор замирисах!
Сякаш Иван Енев е надмогнал вътрешните си противоречия, за да произнася своите персонални или по-обобщени присъди с утешителното самосъзнание на препатил човек, който ВЕЧЕ ЗНАЕ, че животът ни е нелогично, несправедливо, но и удивително съчетаване на милионите български съдби в едно общо „кипене“ или движение, в които ЛИЧНОСТТА, МОРАЛЪТ, ЧЕСТНОСТТА, ЧОВЕЩИНАТА имат все по-малко значение. Стигнал до брега на своята индивидуална безпомощност да промени света/“На предела – погледнах в края на тунела“/, авторът прави онова, което е по силите му и което зависи единствено от него: да съхрани своята нравствена идентичност независимо от модата, независимо от желанието на другите да „уври“ в казана или да го клонират. И това извежда римуваната сатира на Иван Енев до художествено защитена гражданска позиция, която регламентира един от начините да запазим човешкото си достойнство.
Спомняте си, предполагам, онези „оправдателни“ и в същото време очарователни със своята наивност уводни думи към стихосбирката „Люлека ми замириса“ на Иван Вазов, с които той прави уговорката, че споделените от него чувства се отнасят за минало време, за младежките му години. Подобна аналогия откривам в книгата на Енев - „Знаци в душата“, интимна лирика, 2012 г. И, разбира се, не закъснях да изкажа мнението си, като ще цитирам само началото на му:
„Изолирал се от обществото /по различни причини/, Иван Енев търси в изкуството избавление от тровещите го чувства на омерзение, на гняв, на погнуса от всичко, което става около нас и с нас. Изписал десетки тетрадки със стихове и проза, той се опитва да преоткрие в тях не само собствените си прозрения, но и онзи духовен път, по който е вървял и в който е вярвал. Така, мисля, идва идеята и за „остарелите“ стихове, документирали вълненията на една младост, с която е съпричастно цяло едно поколение. 23-те страници на стихосбирката „Знаци в душата“ предлагат на читателите интимни преживявания, рамкирани във времето 1950-1975 г. Подобни съотнесени към миналото творби звучат до известна степен извинително, оправдателно – сякаш авторът, който сега е на почетна възраст, се стеснява от любовните си признания и затова ги отнася към времето на непокорните си младежки години…“ „Възкресените знаци на любовта“, „Другият прозорец“/2015 г./.
Бях редактор на няколко от книгите на Иван Енев, преди всичко защото той го желаеше. Така например в началото на 2012 година получих от него предложение, на което не можех да откажа:
„Приятелю, Гошо!
Жив! Здрав да си! Благодаря ти!
За ръкописа „Преживелици“ бих приел в Пазарджик само тебе за редактор! Имам си аз този ръкопис със стихове без измишльотини – всичко се е случвало в моя дълъг път. Онова, което те смущава, сваляй го. Имам заменки колкото искаш!
Заповядай вкъщи, когато имаш време и настроение, дано и аз да съм в кондиция!
Сърдечен поздрав!
27.11.2012 г. подпис….“
Дано и аз да съм в кондиция…Тъжно уточнение, защото наистина в последните години от живота си Иван имаше болезнени настроения, чувстваше се застрашен и преследван. Но той имаше до себе си една прекрасна съпруга, негов отдушник, приятел, вдъхновител. В своята монография „Щрихи към образа на грешния поет Иван Енев“, 2009 г. , доц. д-р Светла Страшимирова, преподавател в СУ „Св. Кл. Охридски“ и в Нов български университет, подчертава изключителната роля на жената до Енев:
„Но Иван Енев не би могъл да се справи сам нито със самото оцеляване, нито да го превърне в „средство“, ако не беше до него неотклонно и всеотдайно съпругата му Елена. Тя и с готовност, и с радост в крайна сметка поддържа – със собствения си висок дух – реалното му битие. Битие на болен човек, доброжелателно усмихнат пред несгодите на живота, който наистина живее човешки живот, изпълнен с истински духовни съдържания. В този живот има жажда за земя и небе; тях Иван Енев намира днес на три места: сред цветята на терасата си, у любимите си автори и в собствените си стихове, които сами извират от него…“
Не случайно Елена успя да ни припомни Иван и неговото творчество с издадената от нея книга „В памет на Иван Енев“ – отзиви, рецензии, писма“, 2014 г., в която са включени отзиви за творчеството му от Светла Страшимирова, Тодор Биков, Стефан Поптонев, Велин Георгиев, Иван Христов, Благовеста Касабова, Димитър Гонов, Ив.Копривщенов, Нина Донова, Татяна Цанкова, от институции и близки на Енев.
Предусетил /?/ близкия си край, Иван Енев потърси някаква рекапитулация с книгата си „На словото в пожара“. Избрана сатира и лирика“, 2013 г., на която бях редактор. Заедно с него се спряхме на най-доброто от епиграмите и стихотворенията му. Отново реших, че трябва да отдам дължимото на един труд, представителен за неговия създател:
„За което и време да става дума, Иван Енев е последователно язвителен към хора и събития, които са извън морала – личен и обществен. И това не е позата на един традиционен сатирик, възприел се като морализатор и съдия. Иронията му не е израз на презрителна дистанцираност, тя е твърде лично изживяна и експонирана. Защото Енев има болезненото усещане за индивидуално унижение и пренебрежение, съотносимо към всички т.н. „обикновени“ българи. Ето защо неговата „наблюдателница“ се превръща и в наше зрение , и усещане, и оценка.“
„И животът, тази велика магия продължава“, „Другият прозорец“, 2015 г.
Ако стихотворенията в „Български редути“ са еманация на един висок патриотичен, но лишен от фалшива патетика и тържествени заклинания, вдъхновяващ изблик, то Енев има и стихотворения, които „приземяват“ високото говорене до шепота на интимната изповед – така например „Преживелици“/2012 г./ е носталгична ретроспекция на един смислено изживян живот, в който Детството заема главно място – някога в Момино село, родителите, близките, роднините, „емблематичните“ лица на селото, игрите, традициите, природата… защото родината си има и свое начало, толкова светло, чисто и идилично, че вече, от дистанцията на годините, изглежда като сън, като мираж, като блян:
Сега за Момино…Едно селце,
полегнало на моето сърце…
**
Сега за къщата, за двора,
талигата, колата и триора,
за бряста, присада гергьовски,
за майчиното мляко –
Моя восък…
То всичко в мене се събира,
владее ме и с мене ще умира…
Тези стихове докосват сърцевината на всяка българска душа, изтръгват от нея умилителните картини на един отминал и невъзвратим свят, който обаче изисква от нас да му останем верни и да го пресъздаваме по дух и чувственост за нашите деца и внуци, за да не се връщаме към него с полувъпроса за синовната вина:
Баща ми седна ей на тая маса,
до него аз, неспастрил син…
Погледна ме и позасмя се,
цигара всмука с тежък дим…

В очите му, очите светли,
сълза невидима съзрях…
По чаша пихме…За късмет ли?
Или аз изкупвах грях?

Сега е спомен тази среща –
до мен баща ми пременен…
Цената е сълза гореща,
до днеска като въглен в мен!
И ето го контрапункта на всичко свято, което Родината олицетворява:
„…и безчести край наш роден…“
Той за друго е негоден!
Убийствена епиграма – тъжно, мрачно, безнадеждно приложима към днешния ни ден. И да добавя две нейни „посестрими“, малко по-милостиви:
Педя човек – лакът уста,
най-подходящ е той за властта!
Човек с идеали
Най-много се пали,
когато се хвали!
В „Преживелици“ има едно стихотворение без заглавие, в което поетът изповядва:
„…живях по светските закони.
Съдбата ми, наистина, съдба каква!
Към мене боговете бяха благосклонни.“
И малко по-долу извежда сентенцията си:
„…човек не се ли смее – оскотява“.
Съжителстването на едно езическо признание с убеждението за смеха, който ни прави човеци, извежда, може би, най-характерното в житейското и творческото битие на Иван Енев. В последните години на своя живот той се огради с една свръхчувствителна мрежа от сетива, която да го предпазва от реалните вмешателства на ежедневието. Избрал своето болезнено изгнание, Иван Енев продължи да ни дарява с произведения, чиято мъдрост и проникновеност възвръщат човешкия ни облик и стремежа да живеем честно.


Георги К. Спасов











Тази страница е видяна: 449

 Публикувано от: pamedia на понеделник 07 октомври 2019 - 09:08:01

За коментари, обсъждания, мнения, предложения отиди във Форум НОВИНИ и избери или създай тема

изпрати на приятел изглед за печат


Подобни новини :
Георги К. Спасов
ПОЗНАВАХ ГИ: НА ДЛАНТА МИ ПЕСЪЧИНКА СВЕТИ - Иван ПАВЛОВ
Георги К. Спасов
ПОЗНАВАХ ГИ: АЗ ТРЪГВАМ С ВЯТЪРА И ПТИЦИТЕ - Иван Виранов – ВИХРЕНСКИ
Георги К. Спасов
ПОЗНАВАХ ГИ:…И СЪМ ПОИСКАЛ ХЛЯБ! Георги БАЛАБАНОВ, 24.05.1929 – 12.01.2017
Георги К. Спасов
ПОЗНАВАХ ГИ: НАРЕКОХА МЕ ДИНОЗАВЪР НА СЕДМОТО ИЗКУСТВО Георги СТОЯНОВ – БИГОР, 30.11.1924 г. – 25.11.2014 г.
Георги К. Спасов
ПОЗНАВАХ ГИ: АЗ НАИСТИНА ОЩЕ СЪМ ЖИВ! - Атанас ИВАНОВ
Никола Иванов и Иван Енев са носителите на Националната награда "Иван Динков" за 2012г.
Георги Кабуров, Никола и Иван Йотови и Иван Джуренов са първите три номинации за Почетен гражданин
Геро Грозев (посмъртно) и кметът Иван Евстатиев бяха удостоени със званието Почетен гражданин на Стрелча
Георги К. Спасов:
СЕДМИЦАТА 01
Георги К. Спасов:
СЕДМИЦАТА 11



Този сайт използва e107, който се разпространява с условията, залегнали в GNU GPL Лиценза.
Политика за употреба на бисквитки (cookies)////Политика заповерителност
Време за изпълнение: 0.4490 сек., 0.3506 от тях за заявки.