RSS емисии

    


 
 Мобилна версия
logo_elina.jpg
ИЛ КОЗМЕТИКС БЪЛГАРИЯ
==
 търси да назначи
в с. Гара Елин Пелин, оператори опаковъчна линия.
==
Отлично възнаграждение, работа на смени, осигурен транспорт.
==
 тел. 0887/ 420 180;
          0884/ 530 777  


ИНСТИТУЦИИ
oblast.pngcomunpaz.png
odmvr.pngobs2.png
tdnap.jpgrzipz.png
riosv.pngcpms.png
Георги К. Спасов
ПОЗНАВАХ ГИ: НА ДЛАНТА МИ ПЕСЪЧИНКА СВЕТИ - Иван ПАВЛОВ


НА ДЛАНТА МИ ПЕСЪЧИНКА СВЕТИ
Иван ПАВЛОВ, 20.02.1948 – 05.08.1993




ivan_pavlov_poet.jpg




    Есента на 1977 година. Вече бях директор на основното училище в родното си село Варвара. Една сутрин на вратата на кабинета ми се почука и вътре влезе възпълничък млад мъж, с очила със силни диоптри, които той от време на време повдигаше с пръст; поздрави ме и се представи:
- Иван Павлов. От Пазарджик съм. Видях обява, че имате свободно
място за учител по български език и литература.
- Така е. Мястото е по чл.64, заместване на болен колега…Ще ме
извините, но от Пазарджик има поет със същото име, който редовно публикува в „Септемврийско знаме“…
- Аз съм този поет – каза с усмивка Павлов.
- О, много се радвам! Чета ви и ви се възхищавам!
Поговорихме си още малко. Бях радостно възбуден, че в нашето училище
ще дойде един преподавател, истински поет, който ще даде на децата ни много повече от учебникарски знания. И побързах да го назнача на свободното място.
    Иван Павлов дойде на работа ден или два, после престана. Опитах се да се свържа с него, да разбера какво му се е случило, болен ли е. Така и не го открих и той не дойде повече в училището ни. По-късно, когато започнах да работя и живея в Пазарджик, двамата се сприятелихме и аз разбрах, че този човек не е за учител.
    С очила, зад които очите изглеждат несправедливо строги, с кръгло лице и с интелигентско кепе, Иван Павлов изглеждашe като кабинетен писател. И това не беше  далеч от истината. Макар и кореняк, той трудно намираше работа в родния си Пазарджик. По време на безработиците той се затваряше вкъщи – все пак по-евтино е – пишеше, четеше и знаеше всичко за всички. Тънък и саркастичен наблюдател, той не прощаваше никому и намръщените му оценки надничаха иззад иносказателната форма на баснята, или на фейлетона, или на стихотворението.
    Като Флобер имаше неприятния навик да е педантично взискателен към стила, поради което пишещите братя напълно основателно не го търсеха за съвет. Ето защо често можехме да го открием сред хора, за които литературата е като дявола – слушали са за него, но не са го срещали. Те говорят за неща, които могат да се пипат, ядат или пият. А Пегас е свел глава на рамото на Иван и спи: всеки има нужда от почивка.
    Приживе Иван няма издадена стихосбирка. В онези години това беше изключително трудно, а ако се случеше, се приемаше като забележително творческо постижение, чийто автор ставаше популярен. Той публикуваше в литературната притурка на в. „Септемврийско знаме“ – „Макове“, в новопоявилите се пазарджишки вестници и в някои регионални и централни издания. Иван Павлов беше част от нашия Клуб на хумористите и понякога участваше в неговите публични прояви. През 1993 година беше издаден сборникът на Клуба „Рояк „щастливци“/името на Клуба ни е „Щастливеца“/ и Павлов беше включен в него с шест творби, писани през 80-те години на миналия век, повечето от които басни. Ето една от тях:
Самар и магаре
По пладне лятно, жежко, понесло бреме тежко,
магарето вървеше и слушаше самара,
кажи го вече час: „Не бий така с копита!
Отваряй си очите! Внимавай, ще се спънеш,
въжата ще покънеш и кой ще отговаря? –
То знае се – Самара! – Товара нося аз!
Тя твоята е лесна: вървиш си вече час,
поскубваш си тревица…А питаш ли ме мене,
тъй както съм заденат? Останах без душица!“
То беше яко, старо, препатило магаре,
вървяло в жега-студ, без страх от бой и труд.
Щом трябваше, ревеше. Дори се инатеше.
Но пътят му спореше. Та рече на самара:
„Разбирам те, другарю. Мераците ти знам.
Но ако разтоваря без много шум и глъч
с един-единствен къч – къде ще стигнеш сам?“
1984 г.
    С усмивка си спомням една случка с Иван. Срещнахме се веднъж на улицата, пред днешното „Калипсо“, и той ме покани да пием по нещо в отсрещната механа, която беше под нивото на улицата. Слязохме долу, поръчахме си за пиене, пийнахме, поговорихме си и когато дойде сметката, Иван каза:
- Плащай, щото съм безпаричен.
Не се изненадах. Не му се и разсърдих. Знаех, че е без работа, че има
финансови затруднения, че е в нужда.
    Понякога Иван постъпваше по странен, необясним начин. Веднъж бяхме в апартамента му в един от високите блокове срещу днешната БИЛЛА. Бяхме компания от седем-осем човека. Вечерта вървеше добре. Беше забавно, весело и изведнъж, малко преди полунощ, Иван изкрещя:
- Вън! Вън от дома ми! Махайте се!
Изумени от реакцията му, побързахме да си вземем палтата и да
напуснем жилището му. Имаше си той някакви вътрешни демони, които го измъчваха и за които той не говореше.
    Иван Павлов почина на 45 години. С времето разбирам колко млад е бил и какво би направил със себе си и таланта си, ако бе живял по-дълго. Една година по-късно негови близки и приятели издадоха стихосбирката  „На дланта ми свети песъчинка златна“. Получих я на помена по повод годишнината от смъртта му с посвещение „Обичам ви! Простете ми: Аз вече спя…“ – 5 август 1994 г.
    Едва сега ние добихме по-пълна представа за поезията на Иван Павлов, за неговите търсения в жанра на баснята, фейлетона, в „чистата“ лирика. Първото стихотворение в тази стихосбирка – „Тост“, е личен прочит на човешката история, в която изчезват империи, държави и власт и „едничко словото и писмената/нетленни са“, а те са дело на Поета:
………………………………
На този весел свят е съдно:
дворци и слава – плесен и гробовен мир.
На словото – безсмъртната несрета.
Царе и властници, на всеки пир
подайте първо чаша на поета!
    Вярвам, че можем да разберем истината за един творец, ако познаваме творчеството му. В него, мисля, са кодирани съкровените му колебания, надежди, страхове. В този смисъл второто стихотворение от стихосбирката сякаш „отваря“ вратичка към същността на Иван Павлов:
БЕДУИН
Като планини от пясък
дните ми се сриват.
Все по-силно, все по-алчно
стискам ги в юмруци…
Все по-силно, безпощадно
пясъчните мигове изтичат.
Лутам се. Оазисът си търся…
Ожъдня най-сетне
на надеждата
неизтощимата камила.
Съвъкупява се духът с нещата,
с багрите, формите и същините;
време е миражите да свършат.
На дланта ми любопитна
като калинка свети
песъчинка златна.
   Външно Иван изглеждаше сериозен, строг, недостъпен. Но с приятелите си, които го обичаха, той си позволяваше да се шегува – и с тях, и със себе си. И тази негова особеност – да излиза понякога извън наложеното си/може би?/ поведение на дистанцираност и неангажарища наблюдателност, да даде воля на игривото си въображение, можем да открием в следното стихотворение:
В ЧЕРВЕНАТА ЕСЕН
В червената есен залагам капани –
ловят се лисици с опашки от пламък.
Чернеят в червената есен къпини,
реката прескачам от камък на камък.
Капани залагам край дънери стари –
ловят се големи червени лисици.
Днес кожите смъкнах на две хубостници
и бързам към село да пийна с другари.
Не щеш ли, на пътя, край лозето старо,
забрадка се мярна в шумата пъстра.
Отскочих набързо зад първия габър:
момиче береше къпини на пръсти.
Подсвирнах му весело – както си зная –
момичето скочи по-бързо от заек.
С две черни къпини прониза ме целия,
усмихна се с устни от сок потъмнели.
Не зная къде си торбата зарязах…
Не помня кога в трънака нагазих…
Присегнах в кошлето за шепа къпини
…и щракнаха в утрото моите капани.
   Истинските поети пишат за миналото без гръмки заклинания и „патриотически“ възгласи. Правят го тихо, интимно, човешко. Такава е поезията и на Иван Павлов:
ПОМЕН
Отвързаното куче на зората
с езика си облиза хоризонта.
Под мокрите ресници на върбите,
край острова кефалите припляскват.
Тук вчера драгоманинът септември
доведе циганите кошничари,
че скоро ще започне гроздобера.
…Със своята протяжна тъжна песен
старицата премина покрай стана.
На кръста й тепсията блестеше
в червено от лъчите на зората.
Тя сееше по вировете тихи
на мъката си дълга – едро жито.
И рибите събираше на помен
за тримата си непокорни сина,
отплували надолу по реката
със гроздове на белите си ризи,
когато драгоманинът септември
довежда циганите кошничари.
    Винаги съм се учудвал – по-скоро огорчавал – от факта, че бързо и лесно забравяме за минали събития и хора – особено ако те заслужават да бъдат помнени и припомняни. След издадената му посмъртно единствена стихосбирка името и поезията на Иван Павлов постепенно утихваха в динамиката на ежедневието ни. Понякога се питах: защо години наред вече за Иван Павлов не се споменава нищо? Неговото име отсъстваше в местни издания и антологии, иначе щедри към мъртвите ни поети. Литературното му наследство оставаше извън вниманието на местните литературни изследователи и претенциозни анализатори. Ако го споменаваха, сещаха се за някои негови скандални постъпки, но не и за стихотворенията му. Защо Иван Павлов е почти инкриминиран в настоящето ни художествено-творческо битие, питах се. И стигнах до един много прост и много „български“ отговор: Иван беше безцеремонно откровен. Много от днешните диктатори на литературния ни живот са чували от него пределно ясни и още по-категорични определения за „таланта“ им. В това отношение той „не цепеше басма“ никому.
    В Провинцията, струва ми се, има един болезнен и в известна степен комплексиран стремеж непременно да се съизмерваме със Столицата, да адмирираме Столичните автори, да признаваме от миналото си единствено безспорните национални постижения в региона. Знаем, че творците са неравностойни, че има Големи и Малки автори, че има посредствени и агресивни графомани, че някои от нас могат повече, а други – по-малко. Но не мога да се съглася, че трябва да се ровим само под взискателното  литературнокритическо сито и да търсим селектираните от него автори – защото в останалата в ситото смес има и други и в това постоянно и – смея да се надявам – ползотворно „отъркване“ помежду им са се формирали стойностните творци/да оставим настрана спорния въпрос кое е стойностно и кое не и от чия гледна точка се оценява/. Един голям и родом от нашия край поет беше казал, че за да получиш литературно кръщение, трябва да отидеш в Столицата – там са литературните кръстници, те трябва да те благословят, за да успееш. Сигурно е прав, като се има предвид „културната“ ни практика. Което не значи, че съм съгласен с него.
    Моето убеждение е, че трябва непрестанно и без срам, без унижение, без малоценност да орем собствената си „регионална“ нива и да вярваме/съзнавам, че е банално/ в себе си. Разбира се, ще поглеждаме в Националната и Световната литературна нива, без обаче да се срамуваме от себе си: защото всички правим едно и също нещо, но по различен начин и с различен успех.
    Затова обичам да припомням местните ни автори и един от тях е Иван Павлов, за когото в послеслова на единствената му стихосбирка Цветан Чалъков е написал:
     „Истина е, че той не беше припрян – прецизността му го възпираше, но и времената бяха такива – искаха „своя“ поезия. А поезията на Иван Павлов е поезия на всички времена. Той успя да извади от батака/обичаше тази дума/ подобно на златотърсачите онези светли песъчинки, които с огромна любов оставаше на дланта си и им се радваше – песъчинките на човешката добродетел, на щастието, на признанието, на любовта. Той ги търсеше непрекъснато, отдаден всецяло и макар приживе да не ги намери, струваше ми се, че беше щастлив. Един наивник като всеки, белязан от природата с дар божи!“
    На 24 септември 2008 година в читалище „Виделина“ по инициатива на Димитър Кибритов, председател на настоятелството, се организира възпоменателна вечер за поетите Стефан Чавдаров – Чафа, Рангел Пейков и Иван Павлов. За всеки от тримата имаше отделни изказвания, аз трябваше да говоря за Иван Павлов. По този повод написах есето си „Неразбраният“, с което ще завърша очерка си за него:
    Когато си спомняме за някого, който не е вече между нас, обикновено уточняваме на колко години би бил днес, ако е жив. Иван Павлов щеше да е на 60 години. Една възраст за зряла и промислена поезия. Една възраст, която може да е и стартова за някой творец. Във всички случаи възраст за живот и творчество.
     Имах трудното удоволствие да го познавам – и като човек, и като колега учител, и като творец.
    Човекът Иван Павлов беше безпощадно ироничен към света и хората и същевременно уязвим и вътрешно самотен. Познатите му бях различни по възраст, професия и интелект и това поставяше неизбежния въпрос какво е открил в тях Иван. Желание да опознае повече и по-различни хора? Нужда от персонална съпоставимост с другите? Непретенциозност или копнеж по обикновеността на ежедневието? Отговорите на тези въпроси си отидоха с Иван. Той следваше своите житейски пътеки, без да смята за необходимо да ги афишира или коментира.
    И в този смисъл си остана загадъчен и неразбран.
    Колегата Иван Павлов трудно си намираше работа и лесно я губеше. Възпитаникът на Софийския университет твърде много държеше на личната си свобода и воля, за да бъде впримчен в каноните на българското образование. Той не можеше да се впише адекватно в учителската атмосфера – потискаха го разговорите за битовите потребности на колегите, за учениците и техните родители, за обществото, което не зачита достатъчно учителския труд. Той стоеше над този тематичен кръг, който беше по-скоро обект на привичния му сарказъм. Просветните ръководители го припознаваха като различния от другите, като тревожния пример, от който трябва да се отърват.
    И в този смисъл той остана загадъчен и неразбран.
    Поетът Иван Павлов имаше несъмнен и завиден авторитет сред „братята по перо“. Притежаваше респектираща обща култура и задълбочени конкретни знания върху литературата и нейната същност, познаваше и цитираше най-добрите български и световни поети. Следването му в София го бе приобщило към нашата класическа и съвременна литература. Имаше преки впечатления от поетическите законодатели по онова време. Ето защо неговите естетико-художествени критерии бяха високи и непоколебими и не допускаха да бъдат квалифицирани като поезия текстовете на не един и двама самоуверени пазарджишки творци. Иван Павлов изричаше или изписваше своята персонална оценка ясно и категорично, без да се съобразява с чувствата и социалното и общественото положение на анализирания творец. Едно гордо и още повече аргументирано поведение, което отблъскваше от него напиращите към словото – било то римувано или не.
    И в този смисъл Иван Павлов си остана загадъчен и неразбран.

Георги К. Спасов







Тази страница е видяна: 286

 Публикувано от: pamedia на неделя 13 октомври 2019 - 21:13:47

За коментари, обсъждания, мнения, предложения отиди във Форум НОВИНИ и избери или създай тема

изпрати на приятел изглед за печат


Подобни новини :
Георги К. Спасов
ПОЗНАВАХ ГИ: АЗ ТРЪГВАМ С ВЯТЪРА И ПТИЦИТЕ - Иван Виранов – ВИХРЕНСКИ
Георги К. Спасов
ПОЗНАВАХ ГИ: КЪМ МЕНЕ БОГОВЕТЕ БЯХА БЛАГОСКЛОННИ - Иван ЕНЕВ
Георги К. Спасов
ПОЗНАВАХ ГИ:…И СЪМ ПОИСКАЛ ХЛЯБ! Георги БАЛАБАНОВ, 24.05.1929 – 12.01.2017
Георги К. Спасов
ПОЗНАВАХ ГИ: НАРЕКОХА МЕ ДИНОЗАВЪР НА СЕДМОТО ИЗКУСТВО Георги СТОЯНОВ – БИГОР, 30.11.1924 г. – 25.11.2014 г.
Георги К. Спасов - ПОЗНАВАХ ГИ:
Стефан ДИМОВ, ПРОВОКАТИВНИЯТ
Георги К. Спасов
ПОЗНАВАХ ГИ: АЗ НАИСТИНА ОЩЕ СЪМ ЖИВ! - Атанас ИВАНОВ
Георги К. Спасов
ПОЗНАВАХ ГИ: БЯХ СИГУРЕН, ЧЕ ЩЕ СЕ УДАВЯ - Петър ЗМИЙЧАРОВ
Георги К. Спасов
ПОЗНАВАХ ГИ: ДНЕВНИКЪТ НА САТИРИКА Стефан ЙОТОВ, 23.12.1929 - 16.10.2002 г.
Георги К. Спасов: ПОЗНАВАХ ГИ:
Тодор БИКОВ - ЧОВЕКЪТ Е ПТИЦА, КОЯТО ГОВОРИ
Златен и сребърен медал в дует и две втори места спечели Кристиян Павлов на международни музикални конкурси в Несебър и Свети Влас



Този сайт използва e107, който се разпространява с условията, залегнали в GNU GPL Лиценза.
Политика за употреба на бисквитки (cookies)////Политика заповерителност
Време за изпълнение: 0.5279 сек., 0.4354 от тях за заявки.