ivan_kopriv.jpg

Georgi K Spasov2021

„Познавахме ги“ е продължение на книгата ми „Познавах ги (2020), с която отново припомням на съвременниците за пазарджишки автори, но този път тя включва спомени и на други, които са ги познавали.

 ПОЗНАВАХМЕ ГИ

Спомени за пазарджишки писатели и деятели на културата

ПЕПЕРУДИ ПО БЕЛИЯ ЛИСТ

 

Иван КОПРИВЩЕНОВ,

8 юни 1941 – 10 юни 20

 

Когато пресичам градинката със Спас-Киричевите свети братя Кирил и Методий, винаги се сещам за Иван Копривщенов, чийто апартамент е на петдесетина крачки оттук, на ул. „Есперанто“ 1, и импулсивно ми се иска да му се обадя по телефона, да излезе и да пием по едно кафе, да си поговорим за литература. Защото той беше един от малкото хора в града ни, които разбират от истинска художествена литература и могат компетентно да се произнасят за нейните представители – регионални и национални.

Преди още да се познаваме лично, той ми правеше впечатление с високата си фигура, с бавната си и тежка походка, с малко надменния си поглед. Знаех го като журналист от в. „Септемврийско знаме“, а този факт беше доказателство за сериозно професионално образование  (завършил е журналистика в СУ) и респектираща литературна подготовка.

Известно време Копривщенов работи като секретар на Клуба на дейците на културата, разположен в приземието на театъра. Това беше любимото място за всеки, който се занимаваше с литература, музика, театър. Тук идваха и общуваха оживено хора със сродни интереси и намерения. На входа имаше портиер, който изискваше от всеки посетител клубна карта, а тя не се даваше лесно и на всекиго. Така че всички ние, които се занимавахме с някакъв вид изкуство, имахме самочувствието на привилегировани, допуснати до място със специфична духовна атмосфера. (На Клуба и неговата особена роля в културната история на Пазарджик е посветена статията ми „Имаме ли Клуб на дейците в Пазарджик?“, от книгата ми „Аз, провинциалистът“, 2007 г., изд. „Български писател“, София). Иван, като секретар, сядаше на избрана от него маса в дъното на ресторанта, някак си „качествено“ отделен и въздигнат. Да отидеш до масата му и просто да седнеш при него се изискваше смелост, особено ако не си канен, защото той си позволяваше съвсем безцеремонно да те отпрати. Дори и по-късно, вече като пенсионер, той често сядаше на изолирана маса на кафенето при Часовниката кула, пиеше си кафето бавно и достолепно и четеше вестник или книга.

Спомням си т.н. „Литературни дни“, открити в Пазарджик на 27 май 1987 година в зала „Г. Стефанов“, на които бе връчена голямата награда на името на Никола Фурнаджиев на поета Първан Стефанов, а една от съпътстващите награди (за проза) получи Иван Копривщенов. Тъй че неговото име и творчество бяха познати още преди преломната 1989 година.

След известно творческо затишие Иван Копривщенов „избухна“ с издаването едновременно на три свои стихосбирки: „ Душа на глухарче“, „Между две въздишки“, „Стръкче пелин за понеделник“.  За тях поетът  Иван Есенски казва:

„Присъствието в литературната карта на нашия край никога не е било лека или лесна работа. А той присъства там отдавна. Десетки публикации, преводи, престижни награди…И едва тази година го легитимира по единствено възможния начин – в навечерието на коледните празници излязоха от печат три негови стихосбирки. Чудесно наистина, но ми е малко тъжно, защото този метафоричен взрив трябваше да се състои отдавна. Само благодарение на поетичното си дълголетие Иван Копривщенов излезе достойно от изкуствената анонимност, в която по принуда го държаха обстоятелствата.“

Душата на глухарчето“ ( в. „Виделина“, 06.01.1998)

 

Истински започнахме да се сближаваме с Иван Копривщенов като членове в пазарджишкото Дружество на писателите. Той беше един от основателите му и това му даваше основание да има тежката дума в някои негови решения. По онова време Дружеството включваше в себе си представители на целия окръг (област). В редовните му заседания участваха и имаха право на глас поети и писатели от Велинград, Панагюрище, Пещера, Брацигово, Ракитово. През пролетта на 2001 г. имахме отчетно-изборно събрание, което се проведе в Младежкия дом. Групата от Велинград, която включваше творци като Ангел Горанов, Ангел Пачалов, д-р Александър Попов, Анна Маргова, Георги Аврамов, Иван Коев и др., ме предложи за председател. Гласуването беше в моя полза и това, не знам защо, подразни Копривщенов. За да го успокоят, му предложиха да бъде мой зам.-председател. Той ядосано отказа: „Да съм заместник на Гошо Спасов! Не, няма да стане!“

Такъв си беше – избухлив, рязък, остър, често пъти краен в оценките си и мненията си. Така или иначе, това беше дребно камъче, което не попречи на дружбата ни и най-вече на партньорството ни в редактирането и издаването на негови книги.

Трябваше да мине време, за да ме приеме Иван като равен в литературното поприще, а и като полезен литературен критик, редактор и коректор – защото оттук насетне почти всички негови книги са минали „през ръцете“ ми.

Една от първите ни съвместни работи беше книгата му „Когато цъфнат налъмите“ – шаржове на автори от Пазарджишкия край, на която бях коректор, а илюстрациите – на Борис Димовски, изд. „ХАРПЕЛ“ ООД, 2004 г. Получих я с посвещение: „На Г.К.Спасов – за приноса в цъфтежа на налъмите“,11.12.2004 г., Пазарджик.“

Заглавията на шаржовете са всъщност заглавия на книги от автори, на които е посветен шаржът. Когато сега ги чета, получавам истински каталог на поетите и писателите по онова време, на които Копривщенов е посветил своя епиграма. Някои от тях са остри, язвителни, провокативни (а и несправедливи, затова ще си спестя цитирането им).

А и мен не пощади:

„Преходът продължава“

На Георги К. Спасов

Нещо се зацикли, забели

при хумориста-вестникар.

Със кеф опече „ДВЕ НОВЕЛИ“,

за повече не стигна жар.

Признавам, че ценя Иван Копривщенов повече като автор на проза. Бях респектиран от високите художествени качества на книгата му „Платени грехове“, с подзаглавие – разкази и новели от и за тоталитарното време, издадена от Беллопринт, Пазарджик, през 2008 г., на която съм редактор и коректор; художник на книгата е Славчо Славчев.  На гърба на корицата има текст от литературния критик Наташа Манолова, в който тя откроява майсторството на автора в изграждането на образи: „В последно време не така често ми се е случвало да се срещна с герои, толкова плътно нарисувани, живи и истински, като тези в сладкодумната, подчертано традиционна проза на Иван Копривщенов.“ В отзива си за книгата му („Проза на добрата традиция“, „Знаме“ , №59-11 януари 2009) написах: „Уточнението на титулната страница „разкази и новели от и за тоталитарното време“ ни препраща към определен период от близкото ни минало. Впрочем текстовете също са създадени по това време и именно затова носят неподправеността на актуалните събития и хора. А те са наситени с разнопосочни лични и колективни преживявания, носители на които са десетки герои, нарисувани плътно и живо, индивидуализирани чрез имената им, чрез речта им, облеклото им, постъпките им…Тези особености вписват прозата на Копривщенов в нашата (а и чуждата) класическа повествователна традиция.“

За тази книга Иван получи наградата за проза на Община Пазарджик през 2009 година.

През същата година Иван Копривщенов издаде поредната си книга с епиграми „Писмо от оня свят”. Той обичаше да работи с едни и същи хора, ето защо отново художник на изданието стана Славчо Славчев, а аз – редактор и коректор. В отзива си „Пишат ни от „оня свят” (в. „Знаме“, № 151, 14 август 2009 г.) посочих достойнствата на книгата и саркастичната връзка на текстовете му с нашата действителност:

Депутатите били и патриоти,

но да си го кажем правата:

те ще бъдат онези идиоти,

дето ще закрият държавата.

„Народно събрание”

И ето една двустишна красноречива самохарактеристика:

Приличам на английски лорд –

хем съм  беден, хем съм горд.

„Лика-прилика”

Всички следващи книги на Иван Копривщенов бележат моето партньорство с него – като

редактор, като коректор, като подбор на творбите му (той имаше улесняващия го навик да ми връчи папката с ръкописи и щедро да ми позволи да решавам кое да влезе в книгата му и кое да отпадне; разбира се, това означаваше и пълно доверие към мене като редактор): „По залез, преди разсъмване“ – повест за хайдушкия войвода Тодор Банчев от Батак – „На приятелите Живка, Георги и Милен – от все сърце“- 6.5.2010 Барич, 2009, редактор и коректор Георги К. Спасов, худ. Славчо Славчев; „Диви рози“ – поетични миниатюри в проза- „За спомен на приятеля Георги К. Спасов-всичко останало няма никакво значение…“-3.9.2010, Беллопринт, 2010, редактор Георги К. Спасов…Интересна е историята на най-силната му творба (според мен) – „Кървави пеперуди по белия сняг“, роман, Беллопринт, Пазарджик, 2011 г, редактор Георги К. Спасов, художник Петър Змийчаров. Разбира се, с посвещение: „На приятелите Живка, Георги и Милен – уважение и благодарност!“-18 май 2011“, Пазарджик. В романа си Иван Копривщенов избира един класически за наративната практика подход: съсредоточава събитията в село Тополово (чийто прототип е с. Лесичово), в което метонимично се пречупва историческата съдба на българския народ. Актуалното повествователно време визира събитията през драматичните дни на есента на 1944 година, смислово и емоционално свързани (и произтичащи) с по-далечния септември на 1923 година. Написах предговор към книгата - „Времето на кървавите пеперуди“, който започва така: „В навечерието на своята 70-годишнина Иван Копривщенов издаде една дълго зрееща и преработвана творба – романа си „Кървави пеперуди”. Не си спомням в Пазарджишко да е излизало подобно съчинение – и не толкова като жанр (макар че имаме няколко произведения с претенциозното подзаглавие „роман”), колкото като епичен замах, като смело и оригинално проникване в народопсихологията на българина, като сила на изображението. Творбата е силен художествен факт и удивително доказателство на тезата, че нашите т.н. „местни” автори притежават потенциала за значителни художествени постижения…“ и завършва: Героите в романа са художествено индивидуализирани, житейски правдоподобни, запомнящи се. Съдбите им са уникални и се вписват в националната ни история с множество символични обобщения. Сцените са изключително живописни и заедно с това силно драматични. Те за пореден път свидетелстват за изобретателността на човека в насилието му към човека, за оскотяването ни, което намира почва и вдъхновение в преломни, в разделни времена. А годините 1923 и 1944 разкъсват необратимо българската идентичност и прокарват пътища към днешното безвремие и тотално отчуждение от държава, от власт, от политика. И в този смисъл романът „Кървави пеперуди по белия сняг” е истинско нравствено изпитание за всеки българин, след което, надявам се, идва и личното ни просветление.“

Книгата завършва с уточнението „Край на първа част“. Тогава обаче се намеси проф. Тодор Балкански, наш общ приятел, който убеди Копривщенов – а той силно се влияеше от авторитета на професора – да продължи романа си, като покаже жестокостите на новата власт след 9 септември 1944 г., убийствата без съд и присъда. Очевидно подобна перспектива затрудни Копривщенов и той предпочете да цитира откъс от книгата на проф. Балкански „Партизанският терор и вартоломеевите нощи на пазарджишкото краище“, след което завърши книгата си с едно изречение-послепис: „След този жесток труд просто няма какво да се добави. Ето защо втора част на книгата няма да има“.

По повод на 70-годишнината му проф. Балкански, по това време председател на нашето писателско дружество, го поздрави по характерния му необичаен начин с кратко слово, в което ударно, чрез отделни абзаци, маркира най-съществените творчески характеристики на юбиляря:

„ Ив. К. е Поетът на моето пазарджишко поколение…Ив. К. е Писателят, който отказа метода на т. нар. „социалистически реализъм“…Ив. К. е Творецът, който умее от сърце да се смее в епиграми и късия хумористичен жанр…Ив. К. е „лудата глава“ на пазарджишката, и в гурбетчийската ни журналистика…Ив. К. е в Началото на организирания живот на пазарджишкото писателство…“

(„Честит юбилей, приятелю!“, в. „Метафора“, бр.2/32, май 2011 г.)

Иван Копривщенов има афинитет към Детето и неговия свят, на които посвети поредица от книги със стихове, гатанки, пиески, …Една от най-добрите му, мисля, е „И никога, никога вече“, БАРИЧ, Пазарджик, 2016 г. – един носталгичен спомен за далечното време на детството и невинността. От дистанцията на своята вече почетна възраст авторът удивително свежо възкресява случки и герои от своето детство, емоционално съотносими и към съвременните деца. Именно откриването на света и чудесата му през погледа на неизкушените от житейски опит деца прави книгата му увлекателна, четивна, „детска“. И никога, никога вече…Необратимо. Тъжно…И прекрасно, че се е случило.

Книгата му  „Джаста праста“, Барич, 2017, на която също съм редактор, получих със следното посвещение: „БРАТЛЕ, думите са излишни! Ти знаеш всичко…“ Май тук е мястото да вметна за една особеност в нашите взаимоотношения. Бяхме се разбрали всяка събота да се чуваме по телефона, като веднъж той ми звъни, после – аз. И винаги неговото обаждане започваше с „братле“. Подобни обръщения ме смущават и когато го попитах, първо, защо трябва непременно, като задължение, да се чуваме всяка събота, а не когато имаме повод за това, той ми каза: „Слушай, ти си братът, който аз нямам. Имам нужда всяка събота да се чуваме!“

Книгата му включва различни по жанр текстове: миниатюри, хумористични разкази, фейлетони, сентенции, пародийни рубрики, спомени, случки, бегли ескизи на популярни сред населението шегобийци. Любопитен е онзи епизод с Тодор Живков, гостувал в Пазарджик, с „врабчето камикадзе“, ударило Първия в челото, докато той слизал в Клуба на дейците на културата. „Личните телохранители се хвърлят върху Тато, за да го предпазят с телата си. Никой не диша дори. Секунда…втора…трета…Нищо! Оглушителна тишина, в която отчетливо се чува само едно фър-фър…“ След този „опит за атентат“ Живков се пошегувал с телохранителите си: „Каква охрана сте вие, бе! Едно нищо и никакво врабче ви видя сметката...Фър-фър, ха-ха-ха!“ (За „Джаста-праста“ написах отзива си „Когато мечтите ни се сбъдват“, публикуван във в. „Словото днес“ от 5 октомври 2017 г.)

Иван стоически понасяше физическите си страдания; той претърпя няколко операции, които удължиха живота му. През 2018 г. Барич издаде книгата му с лирика „Спасена душа“ със задължителното посвещение: „БРАТЛЕ, думите са като врабчета – кажеш ги и те отлитат. Тъй че няма смисъл от тях. Останалото е в книжката. Благодаря ти все пак!“ Това „все пак“ звучи малко обидено, и е така, защото отказах на Иван да му бъда редактор, бях зает с мой ръкопис, и се съгласих да ме ползва само като коректор. Подборът на стиховете му беше направен от Иван Есенски, а редакцията е на Тодор Каракашев. Бях впечатлен от поемата му  „Спасена душа – драматични питания за света, в който човекът е и Авел, и Каин, който в „атомна треска се мята“, а „Земята е пъкъл“…и всичко това е като в кошмарни видения, прекъснати от майката:

В просъница чувам звънко гласче

да говори с тревите и птиците –

светът съществува и слънцето свети,

а мама ме гледа в очите с очакване:

  • Девет нощи

в огнена треска се мяташ!

Знаеш ли – пита, - днеска са точно

пет години от смъртта на баща ти.

Човекът е бездна в бездна отворена.

Да го почетем, както се следва –

той за нас вървя по земята

А ти, ако по света ще излизаш –

изпрала съм ти бялата риза…

А ето го и спомена за бащата:

Тате

Бие селската камбана,

свири януарски вятър…

Сякаш се отваря рана –

днес си заминава тате.

 

Днес е ничия душата.

Свети в нея крехка сила.

Как да му измием снагата,

щом росата я е мила?

 

Мълчаливо в гардероба

търсим бялата му риза –

та от земната утроба

нощем светъл да излиза.

 

Гледам го – лежи спокойно,

сякаш се подпира с лакет.

Отмалял от лято знойно,

тъмен като древен накит.

В своята обстойна и задълбочена статия „За книгите и авторите, в чийто пулс се вслушваме“ поетът Валери Иванов обобщава:

„Спасена душа“ е своеобразна автоантологична ретроспекция, с дистанция във времето от годините след „прехода“ – до тревожното настояще, протогенезис на една бурна творческа одисея, където по-скоро трябва да се търси елементът на „какво липсва“, отколкото „какво присъства“…Концептуално лирикът не изневерява на колоритния си стил, наситен едновременно с изконна българска жизненост и носталгия по изгубения рай на митологизираното българско село, на места с елементи на битова сюжетност и социален антагонизъм, илюстрирани вещо с рисунъка на живописни пасторални ескизи…“

(в. „Словото днес“, бр. 28 от 24 септември 2020)

Година по-късно Копривщенов издаде книгата си „Безплатен обяд“, БАРИЧ, Пазарджик, 2019, афоризми, мърморизми, апострофи и…лафове. Ето някои от тях:

Ти му даваш хляб – той те пита топъл ли е…

Докато има слънце – жива съм! – рече сянката.

Остана си сляп, защото вярваше сляпо.

Гайдар е, а иска да свири първа цигулка.

Повиках келнера…И той ми видя сметката.

Никой не ги бръсне интелигентите. Ето защо ходят брадясали.

В присъствието на щъркела и най-кресливите жаби онемяват.

Ахилесовата пета на Петров бе в главата му.

Държиш ли си езика зад зъбите – гладен няма да останеш.

Два или три дни преди да почине, му се обадих по телефона. Съпругата му Елена ме предупреди, че не може да говори. Разменихме си няколко думи. Нямаше смисъл от успокоение. Той си отиваше.

                                   

ДРУГИТЕ ЗА ИВАН КОПРИВЩЕНОВ

 

Иван ЕСЕНСКИ, поет, редактор на в. „Словото днес“

Звездните пътища на мастилото

Неведоми са пътищата на литературата, тя следва звездните предначертания и не винаги земните й знаци се разчитат еднозначно в мига на появяването им. С Иван бяхме не само свидетели, собственоръчно докосвахме мастилото и дишахме възхитителния въздух на онази неповторима атмосфера, в която – без интернет, айфони, фейсбуци и компютри – светлината на литературните явления обхождаше за броени часове цялата страна. Във Видин и Бургас, в Кюстендил и Шабла, в Русе и Ивайловград едновременно се говореше за новоизлезлите „Диви разкази“ на Хайтов, за „Корените“ на Васил Попов, за претопената „На юг от живота“ на Иван Динков, за „Жените на Варшава“ на Георги Марков, за Селинджър, Стайнбек, Андрич, Распутин, Гастон Башлар… - книгите се намираха с връзки, четенето беше въпрос на афинитет и жив интерес, а не на познание на буквите и значението на думите. Това беше всеобщ културен кипеж и на нашия град се падна удивителният късмет да е в неговия център – наред с постиженията на драматичния театър, с оркестъра на маестро Иван Спасов, с ансамбъла за народни песни и танци и куклените постановки, заговори се и за литературния живот в нашия край. Иван беше сред основателите на литературния клуб „Димитър Бояджиев“, започна редактирането на литературната притурка „Макове“ към окръжния вестник, участваше в учредяването на Дружество на писателите към СБП. Искам да подчертая, че и тогава, и сега, а бъдете сигурни, че така ще е и до края на земния ни път, ние живеехме със съзнанието, с отговорността и самочувствието, че сме законни наследници на една от най-щедрите поетични територии не само в България. Това е предимство, което се дава по право, но неговият товар обрича и на задължението да следваме примера на плеядата словесници – тяхната скромност, тяхното себеотрицание и всеотдайност на ползу роду. По реда на историческата хронология те са зад нас, а по Божие повеление са в бъдещето. Още Иван Динков заявяваше гордо, че в песенните завещания на нашия край тече 24-каратова духовна кръв и тя е причината за скиталчествата на духа тук, за революционната непримиримост и стремежа към висини в словесните и житейски пориви. На пръсти се броят осветените от всевишната милост градове на Стария континент, които са дали толкова съществен, ярък и впечатляващ принос в една национална литература като Пазарджик.

Когато с Иван Копривщенов се срещнахме тук през втората половина на 60-те години, все още официалната завеса беше спусната пред имената на Теодор Траянов, на Димитър Бояджиев, на Георги Машев; още се споменаваше с половин уста делото на хаджи Найден Йованович и епископ Дионисий Агатоникийски, на книжовници и извисени личности, чието родолюбие, преклонение пред Отечеството и зов към свобода и самостоятелност не се вписваха в официалните канони…Но въздухът вече беше започнал да цъфти и пролетните ветрове по фурнаджиевски дръзко събуждаха хлорофила на надеждите. В зората на това събуждане една вечер двамата тръгнахме по тоя горчив, изнурителен и прекрасен път на безсъници, покруса и възторзи. И ето че стигнахме до това тържество. Нашето приятелство е от най-редкия вид – то е поетично съзвучие и като оглеждам неговите лъкатушения, виждам, че те повтарят извивките, които извървя и българската литература през тия години. Не е етично да определям чието и да е място в нея – това е в правомощията на следващите времена и поколения. Няма и да правя анализи на написаното от Иван Копривщенов, защото това е само опит за портрет и той не принадлежи към критическите жанрове. Но държа да подчертая, че в нашия край, който е изключително взискателен и придирчив към таланта, името на Иван Копривщенов винаги е било символ на призванието, на посвещението на националната ни художествена книжовност. Затова не се колебая да го изрека редом с имената на ония, чието творчество днес е показателно за съвременната ни литература.

Аз дължа дълбока и безусловна признателност на моя град, на моята младост в него, на моята любов в него, на моите приятели тук – без неговата аура, без неговата песенна закваска не бихме се осмелили да посегнем към хляба на поезията: убеден съм, че без тях не би се състоял и самият Иван Копривщенов. Сега името му стои над заглавията на дузина книги с превъзходна поезия и проза – ако някой ми го бе казал тогава, в условията на онова книгоиздаване, щях да го приема като неуместна шега.

Верен рицар на музата, Иван Копривщенов винаги е бил в първите редици на нейното словесно войнство. Там бяха и са и нашите приятели, съмишленици и другари Стоян Бакърджиев, Иван Коев, Стефан Чавдаров, Георги Аврамов, Иван Петков, Иван Динков, Константин Площаков…

Иван Копривщенов е роден поет и аз имах щастието да наблюдавам израстването му като писател – присъствах при създаването на стотици стихотворения, на разказите му, слушах сюжетите на слънчевите му сонатини „И никога, никога вече“ дълго преди да са написани; бях първият читател на лиричните му миниатюри – впрочем, няма вид и жанр, в който неговото неуморно перо да не е очертало присъствието си. Но особено ми е близка поезията му – тази рядка и скъпоценна дарба, която той не загуби в сраженията с делника, а отстоя с непреклонна нежност блясъка и чистотата й.

(Слово по случай 75-годишнината на Иван Копривщенов, произнесено в Пазарджик, публикувано във в. „Словото днес“, 22-29 декември 2016, със съкращения)

 

.Екатерина ДАНЧЕВА, поетеса

Най-ранният ми спомен за Иван е от 1992-93 година, когато бях приета в Дружеството на писателите – Пазарджик, и се гордеех с първата ми книга с поезия „Трудно завръщане“. Иван Копривщенов  беше известен поет и писател, сатирик, изявяващ се журналист и редактор, автор на поетични миниатюри в поезия и проза, разкази, повести и романи. Със своята фигура, ярък и впечатляващ език и стил, той будеше у нас, „по-незначителните писатели“, всеобщо уважение. Неговата дума се зачиташе, неговите действия се подкрепяха. И това продължаваше през цялото съществуване на Дружеството след 1985 г.

Но думата ми е за контактите ми с него в процеса на творческите ни съвместни усилия по създаването на художествени произведения и тяхното популяризиране.

            Тъй като бях учителка и имах не малко контакти в пазарджишките училища, негова бе идеята да направим т.н. „походи“ в началните училища в Пазарджик и да се срещнем с малките ученици (1-4 клас), като представим нашите книги за деца. По това време аз бях вече издала две малки книги със стихотворения за деца, а неговите бяха доста. И така, речено- сторено: свързахме се с директорите на училищата, с класните ръководители, решихме някои организационни въпроси за времето и мястото…и готово!

           Въоръжени с книги, търпение и с отговорите (предполагаеми) на някои въпроси, се озовавахме в училищния двор. В коридорите се блъскахме с десетки тичащи деца, чуваха се повишени гласове на учителите – и това, докато ги омиротворят в предполагаемата голяма зала за срещата. Разбира се, трудно могат да се концентрират малките палавници върху целите на срещата, но учителите успяваха (донякъде). Иван Копривщенов обаче, с цялото си величие, с високия си глас все повече привличаше вниманието на децата. Четеше увлекателно, почти  артистично, строфа след строфа и не го смущаваха нечий избухнал смях или подвикване. Неговите герои бяха живи и това се оценяваше от слушателите. Ръкоплясканията на децата възнаграждаваха. Е, и моят ред дойде, но децата бяха вече уморени. Но пък аз не можех да се меря с Иван, с неговия артистичен  глас, нито с израженията му. И накрая децата поискаха да получат книжките с автограф. Това бе задоволителен завършек на „мероприятието“, което Иван с нескрито удоволствие извършваше.

Тези срещи  на творбите ни с децата продължиха цялата пролет, до края на учебната година. Посетихме не малко начални училища, срещнахме се и с учителски колективи, популяризирахме детската поезия и проза и…бяхме доволни. От друга страна, срещите с децата, с техния начин на възприемане, а може би и очакваното по-нататъшно въздействие върху формирането на характер и емоции и най-вече любов към книгата и желание за четене, се отразиха и на нас, дадоха ни нови и интересни идеи.

 

Иван ШОПОВ, поет

Пътувах за Панагюрски колонии. Обади се Иван Копривщенов. С немощен глас ме помоли за една услуга: „Приятелю, кажи няколко думи, когато ме заравят в пръстта…“ Не съм от хората, които се примиряват с трудните моменти, и веднага се обадих на Георги Спасов. С неговата подкрепа се надявах да потърсим спасението му! Оказа се, че сме закъснели. Да, някаква гнила нишка решаваше вместо нас и него да не бъде сред живите. Отиваше си доказан художник на човешките души – поет, писател, публицист. От 1976 година до 2017-та е автор на 27 книги, от които според мен, а и не само, най-добрата е „Кървави пеперуди по белия сняг“. Един от основателите е на пазарджишкото дружество на писателите. За литературната си дейност е многократно награждаван, включително и от нашата община като творец на годината. Член е на Съюза на българските писатели. Той бе човекът, който ме предложи и гарантира за мен пред СБП. Напусна ни един от малкото хора, с които мога да бъда до безкрайност откровен. Почивай в мир, приятелю! Това са думите, които изричах със свито гърло, а и сърце в онзи дъждовен ден. Един едър мъж, със силен характер лежеше смален в кутията, от която няма излизане. Сега, когато времето отмести в миналото този трагичен момент, си мисля за неговия прям изказ, който смущаваше до някаква степен хората около него. Но аз го разбирах и при всички сбирки в дружеството сядахме на съседни столове. Пиехме си червеното вино и мъдрите му думи се лееха в изобилие…

 

Виолета ДУЛЧЕВА, поетеса

„Човек не умира, щом споменът за него вика“. Ето го Копривщенов! Нарамил неизменната си репортерска черна чанта на дясното си рамо, той още броди по пазарджишката шир. Ще обходи местните издателства да провери докъде е стигнало вписването на новата си книга или за колега, ще се отбие до отдел  „Култура" да разбере до къде е стигнала културата на отдела, ще се срещне с колега, на които е взискателен редактор на книгата, ще се срещне с приятел на кафе и няма да пропусне да критикува. Ако е необходимо. Иван Копривщенов, едно постоянно присъствие на сбирките в клуба на "Димитър Бояджиев" още от създаването на клуба, на които е инициатор, та до последен дъх.

Помня последната ни среща. „Колеги, каза, ПАЗЕТЕ поезията!" БОГАТ на множество издадени стихосбирки, разкази, епиграми, романи, богато оформени, красящи и пълнещи местните и национални библиотеки. Във всеки дом има поне няколко негови книги; във всеки издаден пореден брой на вестник „Метафора“ ще се прочете негово произведение или мисъл. Достоен представител на българската култура, достоен член на д-во „Д. Бояджиев“; член на Съюза на българските писатели, издаван в страната и в чужбина: Украйна, Гърция, Италия; носител на престижни литературни награди и отличия…

Иван Копривщенов бе писател и поет, от когото се учеха множество млади автори. Учител по поезия! Незабравим учител! Поклон, дълбок поклон!

 

 

              

 

 

 

 

 

 

 

 




Loading...