rajko_aleko800a_.jpg

"Митът Иван Динков" - седмата част от подготвяната за печат книга на Георги К. Спасов "ЩУРЕЦ или другото име на ЩАСТЛИВЕЦ, Райко Алексиев и Алеко Константинов - житейски и литературни паралели" - текстът пристигна на редакционната ни поща с бележката на автора, че по наша преценка може и да не бъде публикувана, тъй като ще „породи доста възражения сред определени хора от града ни”. Но това, както и преценката ни, че в съдържателно и композиционно отношение не отговаря на заявката в заглавието, въпреки уговорката от автора, не е основание да не бъде публикувана. Времената на редакционните „намеси” би трябвало да са безвъзвратно отминали и всеки би трябвало да стои зад думите и действията си. Медиите са, за да бъдат медиатори и дори да звучи шаблонно, задължително е да публикуват и текстове на други автори, с различни или противоположни позиции по дадена тема.

ЩУРЕЦ или другото име на ЩАСТЛИВЕЦ

Райко Алексиев и Алеко Константинов – житейски и литературни паралели

  7. МИТЪТ ИВАН ДИНКОВ

 

„И в хвалбите трябва да има някакво приличие.“

                                    Луций Аней Сенека, „Нравствени писма до Луцилий“

 

 Georgi K Spasov2021   Този текст само изглежда, че се отдалечава от основната ми тема за Райко Алексиев и Алеко Константинов.  Но той доказва колко много може да се направи за един наш съвременник, докато за изключителни хора на духа от миналото безразличието е доминиращо като отношение.

    „В съвременния език думата мит е придобила една забележителна двоичност: мит може да притежава както и значението на „измислица“ или „плод на въображението“, така и коренно противоположното значение на „достоверен“ или „свещен разказ“. Има теория, която твърди, че митовете са изопачени разкази за реални събития. Според тази теория разказвачите многократно усложняват исторически събития и с течение на времето реалните лица в тези истории добиват статут на богове.“ (Уикипедия)

    Статут на богове! Може ли един талантлив поет, какъвто несъмнено е Иван Динков, който принадлежи към т.н „Априлско поколение“, в което се включват още имена като Любомир Левчев, Константин Павлов и Стефан Цанев, да бъде изведен от тази група на съмишленици, а и приятели, и да бъде извисен до категория, която допуска само суперлативи?

   Отговорът е „да“. И условието е всичко да започне в един град, където той не е бил особено известен, където местната общност слабо или изобщо не го е познавала, но където ще намери фанатични почитатели, които ще конструират нещо като клуб – бихме могли да го наречем „Иван Динков е най-великият“, а неговите членове ще го издигнат в свой идол, пред който ще изпадат в екстазни състояния.

    През 80-те години на миналия век поетът Иван Динков гостуваше спорадично на града ни за срещи с литературната му публика и местните поети. Обикновено биваше настаняван в Къщата на писателите (тя вече е върната на истинските й собственици), където се събирахме да го видим, да го чуем, да го питаме за известни български автори и културния живот в столицата. Все пак бяхме провинция.(Май и сега сме такава).

    Посрещахме го с нетърпение и искрено възхищение. За каквото и да говореше,  ние го слушахме, както пише в книгите, „в захлас“, а устите ни бяха глуповато полуотворени. Обезсърчаващи за всички нас, наскоро хванали перото, бяха думите му, че ако искаш да бъдеш признат в България като писател, трябва да бъдеш „кръстен“ в Столицата.

    Още тогава започнах да чувам малко странни – дори за това, че не отговаряха на истината – категорични обобщения за Иван Динков и творчеството му: той  бил преследван, цензуриран, забраняван, инкриминиран. Недоумявах как да примиря логически тези твърдения с реалните факти от живота на Динков. Той ни разказваше за своите творчески командировки в Далечния Изток, за пътуванията си в различни близки или по-далечни страни, за срещите си с нашумели поети, за преводите на стиховете си на руски, английски, френски, италиански, испански, арабски, китайски и на почти всички езици на страните от соцлагера. Как е могла тогавашната власт да разреши на един „инакомислещ“ творец, нещо като духовен „дисидент“, да пътува в чужбина, та дори и да му плаща за тези куртоазно наричани „командировки“? И това се случваше в онези години, когато ние, обикновените българи, не можехме да приближим дори собствените си граници, обезопасени със застрашителното предупреждение „гранична зона“, за което се изискваше „граничен лист“. Не можехме – или това ставаше изключително трудно – да посетим даже страна от Социалистическия блок. Завиждахме на гражданите на Югославия, които имаха правото на свободно придвижване. Дори в мечтите си не смеехме да допуснем възможността за пътуване до някоя западноевропейска държава.

    Иначе „инкриминираният“ Динков по онова време заемаше комфортни професионални позиции. Беше редактор в сп. „Младеж”. По-късно работи в издателството на Българската комунистическа партия „Партиздат”, в което редактираше, по-скоро дописваше и пренаписваше „мемоарите“ на партизанските командири. Не би трябвало, мисля си, една такава деликатна, а и определено отговорна партийна функция, при която истинската история се манипулира, да бъде изпълнявана от подозрителен в идеологическите си убеждения човек като Динков. А пък непосредствено след 10 ноември 1989 година той стана и директор на същото издателство. Приет беше и за член на Висшия партиен съвет на БСП.

   Иван Динков обичаше да има приятели сред първите хора на града ни. Нормална човешка слабост(или суета?), често с прагматични последствия. Още през 80-те години на миналия век той успя да спечели симпатиите на тогавашния ни кмет Костадин Машев, който обеща да дари с парцел в планинското село Паталеница него и приятеля му Костадин Площаков. Ходиха на място, огледаха го, избраха си терените. Май останаха неизползвани, изоставени, запустели.

   Иван Динков имаше навика да ходатайства (или „лобира“, както сега се казва) за определени творци за награди от литературни конкурси, обявени от Община Пазарджик. Всъщност и преди, и сега това е обичайна практика. Все някой „отгоре“ се опитва да влияе на журито и на това се гледа като на постъпка, която не е укорима. През 2002 година за първи път беше обявен Национален конкурс за хумор и сатира на името на Райко Алексиев. За него се приемаха номинации от различни творчески организации. Бях включен в журито, в което участваше и поетът Иван Цанев. Още с пристигането си в града той ни предаде, че лауреат на наградата трябва да бъде Радой Ралин, така бил му казал Иван Динков, като очакваше да няма възражение от нас. Като човек новак, лаик, незапознат с „обичайната практика“, му отговорих че журито ще заседава на следващия ден и тогава ще обсъждаме номинациите. Иван Цанев беше силно смутен, той не допускаше, че можем да дискутираме – или пък да отхвърлим! – мнението на такъв авторитет като Динков. Уплаши се и същата вечер се върна обратно в София. Първи лауреати на Националната награда за хумор и сатира „Райко Алексиев“ станаха Радой Ралин и Марко Ганчев.

    В първите години на Прехода Иван Динков изглеждаше променен – объркан, несигурен, мрачен. Имаше дни, в които го виждах силно занемарен, със зацапани дрехи, небръснат. Изглеждаше като човек, който е прокуден (или се е самопрокудил) от близки и познати. Поведението му беше неадекватно. С него се случваше онова, предполагам, което се случи с хиляди българи непосредствено след 10 ноември 1989 година: те не можаха да приемат Промяната поне по две причини – психически не бяха подготвени за нея и, втората, останаха ужасени от бруталното грабителско преразпределение на „общонародната собственост“.

    Но Иван Динков бързо преодоля този шок и отново се оказа познат на всички първенци в града ни, вече оцветени не в червено, а в синьо. Той се застояваше на приятелски разпивки, най-често в регионалния инспекторат по образование, където освен разговори за българската и световната литература се решаваха и кадровите промени в училищата. Настана времето, когато Клубът „Иван Динков е най-великият“ разгърна, както се пишеше на времето в отечественофронтовските отчети, „особено активна дейност“ за неговото превъзнасяне като „тих боец“ срещу режима на социализма и страдалец заради „дисидентското“ си творчество. Не мога да намеря пример на съвременен български поет, за когото така интензивно и същевременно толкова ефикасно да са организирани поредица от материални и духовни знаци за неговото обезсмъртяване. Той стана носител на националните литературни награди като пазарджишката „Никола Фурнаджиев“(1989), „П. К. Яворов” (1997), „Иван Вазов” (1998), „Златният ланец” на в. „Труд” (1999), „Никола Вапцаров” (2000), „Иван Николов” (2001), „Пеньо Пенев” (2004), „Димчо Дебелянов” (2005), посмъртно).

    През 1998 година беше удостоен за почетен гражданин на Пазарджик. Това стана след предложение от т.н. „граждански инициативен комитет“, който всъщност включваше неговите приятели – бог да ги поживи! Само година след смъртта му (2005 г.), пак по предложение на Клуба „Иван Динков е най-великият“, Община Пазарджик учреди национална литературна награда на негово име. А едно от писателските дружества в Пазарджик – о, ние си имаме ДВЕ дружества! – в което всъщност членува компактно Клубът, тутакси прие името „Литературен клуб Иван Динков“. Едва две години изминаха от смъртта му и неговите приятели – бог да ги поживи! – успяха отново да „инициират“, а и да реализират следващата си стъпка в увековечаването на своя идол: на 1 октомври 2007 г. в Градската градина беше открит бюст паметник на поета, изработен от скулптора Спас Киричев; имаше и Слово, чийто надслов беше „Животът няма синоним!“ Върху бюста беше изписан стихът „Никоя победа не връща мъртвите“.

    Само 5-6 години след смъртта на Иван Динков тандемът - проф. Златимир Коларов, сценарист, и съпругата му Валентина Фиданова-Коларова, режисьор, започна да работи върху документалния си филм за Иван Динков „Навътре в камъка“. Премиерната му прожекция беше на 7 октомври 2014 г. в Дома на киното. Проф. Златимир Коларов сподели личната си мотивация да работи по този проект:  „Аз съм лекар и за мен човешкият живот е над всичко. В този смисъл Иван Динков надхвърля идейните изблици на Виктор Юго и Христо Ботев, като казва: „Никоя победа не връща мъртвите.”

     „Надхвърля идейните изблици на Виктор Юго и Христо Ботев…“ Колко смело, категорично, с детинска увереност се произнасят квалификации, които стряскат със своята некомпетентност и безкритичен субектививизъм. Всъщност това е отглас на мисълта на един от най-ревностните апологети на Динков, нещо като „гуруто“ на Клуба, който  твърдо, безапелационно, с фанатична убеденост отсича: „Всичко в неговата поезия е една амалгама, която е изключително устойчива и неразложима във времето. В българската литература има само още един поет от подобен тип. Това е геният Христо Ботев, който също е неопределим в този смисъл“.

    Толкоз! Така формулирана, тази мисъл дори не допуска възможност за противоречие, за дебат, за другомислие…

    Хайде, холан, спрете се, слезте на земята, опомнете се!  Поставим ли до Ботев когото и да е от съвременните поети, това ще рече, че редицата на „гениите“ ще започне да набъбва: ще последва трети, четвърти, пети…и отиде по дяволите най-високият, най-истинският роден критерий за гениална поезия – тази на поета от Калофер.

    Приятелите на Динков – бог да ги поживи! – успяха да сакрализират стиха му „Никоя победа не връща мъртвите“, да го превърнат в „неувяхваща крилата фраза“ и да го монтират на всички възможни паметници: на паметната плоча пред училището в Стрелча, където е учил; на бюст паметника му в градската ни градина…и да бъде цитиран по всякакъв възможен повод. Този стих така настойчиво е налаган като „поанта на конгениалното стихотворение „Победа”(според определението на Гуруто), че започвам да се питам кое е свръхсмисленото, свръхоригиналното в него. Никоя победа не връща мъртвите. От кога тази мисъл представя нещо ново, от кога тя е придобила значението на мъдро просветление и изумително откритие? Та това е съвсем проста констатация. Безжизнена, уморена, реквиемна. Нищо повече. Необходими са усилия – нарочни или престорени, - за да се открие в нея нещо „конгениално“ и „дълбоко екзистенциално“.

    Ето още един израз (или „крилата фраза“), разнасян насам и натам от „адептите“ на Динков като изключително проникновение: „Животът няма синоним“. Напротив, има. Животът е и Пътуване, и Преход, и Откривателство, и Страдание, и още, и още…Ако пък – и сигурно това е „квинтесенцията“ на израза – се има предвид, че животът е единствен, незаменим, уникален – да, така е! – и в такъв случай кое му е оригиналното?  

    Когато става дума за Иван Динков, неговите приятели – бог да ги поживи! – сякаш си слагат от онези специални очила 3D, с които го виждат не само триизмерен, но и БОЖЕСТВЕН! И той им се явява като видение, пред което те изпадат в транс, падат ничком и изричат молитви за възхвала.

   Понякога Клубът изненадва с нови начинания, които излизат извън руслото на основното му „богослужене“. Така например неговите членове успяха да ни възнаградят с интересна и престижна за града ни придобивка – през 2017 година в една залите на ДКТ „К. Величков“, която се намира на втория етаж, беше експонирана постоянна изложба с 30 картини, нарисувани от световноизвестния художник Никола Манев, роден в Пазарджик, но отраснал в Чирпан. Членовете на Клуба имат особена слабост към „световноизвестните“ имена в културата и титулуваните личности от различни сфери на живота ни.

    Ще ми се да ги попитам: не ви ли е хрумвало да откриете в нашия град художествена галерия на името на Райко Алексиев? Още повече, че той е бил неколкократен председател на Съюза на дружествата на художниците в България. Известен ли ви е фактът, че като такъв той организира подпомагането на бедстващите си колеги, останали без покрив след бомбардировките на София? Успява да издейства от Министерството на финансите сумата от 2 милиона лева, която спасява от гладна смърт семействата на много нещатни художници, евакуирани в различни села на страната. Не се ли досетихте, че и Райко Алексиев заслужава бюст паметник в Градската градина, или в Острова, или край Канала? Най-резонното решение обаче, струва ми се, е в градинката пред галерия „Георги Машев“, където е офисът на пазарджишките художници, да бъде поставена негова бронзова фигура в цял ръст. Той отдавна го е заслужил.

    (Както впрочем и такива творци като Димитър Бояджиев, Никола Фурнаджиев, Теодор Траянов, Стоян Бакърджиев – все наши съграждани, които обаче нямат паметници в родния си град).  

    Онези, които ни връщат към миналото, често са подвеждани от убеждението си – или някои конформистки съображения, - че трябва да го представят в благоприятна, обаятелна, стимулираща и вдъхновяваща светлина. С всяка изминала година мургавото лице на поета от Смилец все повече е изпилвано, лустровано, шлифовано и то все повече избледнява и ми заприличва на онези бродници от „Игра на троновете“, които искат да похитят живите. А в този случай се похищава паметта. И все повече неговите приятели – бог да ги поживи! – го превръщат в истинска статуя – както в буквалния смисъл на студенина и отчужденост, така и в символния й смисъл на недостижимост и забрана за „преосмисляне“.

    Като в онази класическа приказка за новите дрехи на царя, поклонниците на Динков не само продължават да възхваляват поезията му, но и да доизмислят нови окраски в негова и нейна прослава. Озадачен съм какво още биха могли да сторят: може би ще предложат някоя пазарджишка улица да получи името му? Или училище? Няма да съм изненадан. Междувременно на 8 февруари 2021 г. Община Пазарджик раздаде традиционните си награди от Националния поетически конкурс на името на Теодор Траянов. Измежду „специално“ наградените е и Лора Динкова, внучка на Иван Динков. Предполагам – заслужено. „Където е текло, пак ще тече“.  И сигурно е чиста случайност, че журирането на кандидатстващите стихосбирки се ръководеше от Гуруто на Клуба.

    Беше 1985 или 1986 година. В зала „Устрем“ на Младежкия дом Иван Динков представяше стихосбирката на пазарджишка поетеса. Още след първите няколко минути се разбра, че Динков няма намерение да говори конкретно за лириката на нашето момиче. Той заговори за Поезията! За невъзможността тя да бъде формулирана, за нейната разноликост и своенравност, и магичност…Говореше бавно, гърлено, с трагически оттенъци; правеше дълги паузи, през които в залата цареше пълна тишина. По красивото му мургаво лице пробягваха болезнени тръпки, устните му се свиваха, очите му се премрежваха. За първи път слушах по този начин да се говори за поезията – а то беше всъщност говорене за изкуството изобщо, - така афористично да се „пресоват“ изненадващи метафори, неочаквани, а и като че ли недопустими; да прави асоциации и съпоставки, които ни смущаваха със смелата си непривичност. Сякаш всички присъстващи осъзнаха, че „правенето“ на изкуство не може да бъде достъпно всекиму, че не бива да се заблуждават, че пишат хубави стихове или разкази, че рисуват „страхотно“, че имат творческо бъдеще. Той сякаш ни заливаше със студен душ, който ни пречистваше и още по-изкристализираше думите му - сякаш живи, плътни, сякаш можеше да ги видим и докоснем!..

    Това е най-истинският ми спомен за Иван Динков – като говорител, като пълномощник, като демонстратор на Поезията, като нейна жива еманация. Но не мога, за съжаление, да изтрия от паметта си и други спомени за него, не толкова възторжени. Отдавна сме се убедили, че талантът и човекът не винаги са синоними.

    Допускам, че някой от моите приятели и познати би ме попитал защо ми е трябвало да пиша за поета от Смилец. Защо си навличам неприятности и печеля врагове? Защо просто не си мълча и не приемам, че всичко, така написано и направено за Динков, е нещо, което не ме засяга, въпреки че е силно преувеличено, въпреки че е така агресивно и претенциозно съшит мит?

   Да, така е, знам какво ме очаква. И ще поясня защо го направих.

   В началото на годината аз, жена ми и синът ми бяхме повалени от COVID-19. В продължение на два месеца се лекувахме – първо вкъщи, после в болницата, после отново вкъщи…Беше болезнено и депресиращо. За първи  път допуснах съвсем сериозно възможността да умра. И странното е, че в болния ми мозък затрептяха някакви примирителни – не бих ги нарекъл „мъдри“ – нотки на разбиране и дори на приемане на подобен изход. Но най-силното ми просветление беше простичко: казах си, че ако оцелея, трябва в останалото ми от съдбата време за живот да казвам/пиша ВИНАГИ ИСТИНАТА. Няма за кога да робувам на човешката си суетност, да се съгласявам с хора и събития, които всъщност ме отблъскват, да участвам в инициативи, които не ми допадат.

    Съзнавам, че с този текст ще нараня близките на Иван Динков и ще разгневя неговите приятели – бог да ги поживи! Но исках да се освободя от това крайно дискомфортно състояние на мълчаливо – а това ще рече и съглашателско – наблюдение на тази упорита, целенасочена, истерична и необоснована митологизация на един значим български поет, който не се нуждае от нея; исках да покажа, че може да има и друг поглед към живота и творчеството му, не толкова патетичен; исках отчасти да го съпоставя с житейската и творческата съдба на истинския страдалец Райко Алексиев, потънал в забрава…

    Свалих от себе си огромен товар, който ми тежеше. Той вече не ми принадлежи. Той е „публична собственост“. Подобно на онзи гениален японски филм „Балада за Нараяма“, в който синовете изнасят на гърба си немощните си бащи високо на билото на планината, близо до студеното синьо небе, ще занеса там и моя товар и ще го оставя до умиращите старци.

   Време е да дойдат лешоядите.

 

Георги К. Спасов




Loading...