В запазените семейни регистри на Община Пловдив, в смъртен акт №1850 от 1932 г., е записано: „Нона Димитрова Овчарова, по баща неизвестна, жителка на Пловдив, родена в Татар Пазарджик, на възраст 75 години, по занятие пенсионерка, по народност българка и вероизповедание източно православна, е умрела от ангина в жилището си на ул. „Митрополит Панарет” № 47, на 14 декември 1932 г. Умрелата е била омъжена за Димитър Овчаров – умрел. До смъртта си тя е прекарала в брачен живот 29 години”[1].

Едва ли от цитираните данни в този документ читателят би се досетил, че става дума за единствената жена участничка в легендарната чета на Георги Бенковски през бунтовната 1876 г. За да отдадем заслуженото на тази скромна млада жена, загърбила уюта на семейното огнище и понесла лишенията на четническия живот, е настоящото кратко изложение. Издирените архивни документи ще ни позволят да представим нейната личност не толкова обичайно патетично, а от позицията на делничните факти в последвалите няколко десетилетия след Освобождението в 1878 г.

Да уточним какво е известно за нейното име, рождена дата, семейство. Мария  Ангелова с презиме и фамилия по първи съпруг - Иванова Сутич (Шутич) и презиме и фамилия по втори съпруг - Димитрова Овчарова е родена в гр. Татар Пазарджик. Назовавали са я освен с рожденото ѝ име Мария, още и Йонка, Ньонка, Нонка, Нона. Самата тя се подписва като Нонка Сутичова[2]. Родена е в семейството на абаджията Ангел хаджи Петков и съпругата му Елена. Семейството е живеело в махалата Вароша, в близост до църквата „Св. Богородица”. Мария се учи в местното училище, където неин учител е Илия Икономов от Казанлък, завършил учението си в Русия. За рождената дата на Мария в информацията в направените досега публикации има несъответствия. Какво съобщават документите? В семейните регистри на Община Пловдив от 1926 г., в том 35 на стр.13775 е записано, че Нонка Димитрова Овчарова (Мария): „...е родена на 25.05.1859 г. в гр. Татар Пазарджик”[3]. В посочения по-горе в изложението смъртен акт №1850, издаден на 14 декември 1932 г., е записано, че тя е родена в Татар Пазарджик и е „на възраст 75 години”[4], което определя за нейна рождена година 1857. В своите „Записки по българските въстания” Захари Стоянов, определяйки възрастта на Мария, пише: „...млада жена на 17-18 години, родом от Т. Пазарджик”[5]. Тази информация отнася рождената година на Мария към 1859 или 1858. Съпоставени, посочените документи определят 25.05.1859 г. като сравнително достоверна, тъй като тя се основава на документи с по-ранна дата, а и Захари Стоянов до известна степен я потвърждава.

Като девойка Мария е взета от семейството на Георги Консулов от Пазарджик и е отведена в Белово за помощничка в домакинството. Братята Георги и Стефан Консулови са видни пазарджишки търговци и предприемачи, след Освобождението в 1878 г. Стефан Консулов е и кмет на Пазарджик. През 1876 г. Консулови са предприемачи по строежа на Баронхиршовата железница в Белово. В селището е създадена цяла колония от работници по железницата с различни националности, дошли от съседни балкански страни. Сред тях е и Иван Сутич (Шутич) от Дубровник (Хърватско), за когото Мария се омъжва и двамата устройват домакинството си в Белово.

Когато през април 1876 г. в обиколките си из селата Хвърковатата конна чета водена от Г. Бенковски посещава и Белово, Иван Сутич решава да тръгне с четата. С него тръгва и Мария. Известни са възторжените думи на Бенковски, записани и предадени от летописеца Захари Стоянов: „...Запиши че, днес на 27 априлий, с нашата чета се присъединява и госпожата на Ивана Шутича, Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята.” Мария е единствената жена, която се включва в състава на четата. Ето как трогателно я описва Захари Стоянов в моментите, когато споделя участта на четниците в Тетевенския балкан: „...Героинята ни, госпожа Йонка, на която досега съвсем не се слушаше гласът и на която бялото лице в разстояние на два деня бе заприличало на мъртвешко, като всяка къщовница жена, била си отделила настрани в дисагите още на Петрич две-три пити хляб и до половин ока сирене за черни дни, без да я знае някой, разбира се. Но сега, когато подир малко щяхме да имаме вече топъл и пресен хляб и крехка агнешка плешка, тя намерила за излишно да носи сухите кори, които и раздаде по малко на момчетата с малката си ръчичка, като нафора. Друга по-голяма добрина на госпожа Йонка й не трябва на тоя свят…“.

При едно сражение в близост до с. Липян, Тетевенско, Мария е заловена с част от четниците. Заедно с мъжа си, тя е откарана в София и прекарва три месеца в мрачните килии на Черната джамия. Арестуваните са подложени на изпитания, подигравки и безброй унижения. Мария устоява и на опитите да я потурчат. И само благодарение на застъпничеството на чуждите консули и най-вече на австро-унгарското поданство на мъжа ѝ Мария и Иван са освободени. Наскоро след Освобождението (1878) мъжът ѝ умира и Мария се преселва да живее в Пловдив[6].

Останала без средства за живеене, в 1898 г. Мария подава молба до Народното събрание да ѝ бъде отпусната поборническа пенсия. В молбата си тя пише: ”...допреди смъртта на съпруга ми нам никога не минаваше и през ум да искаме възнаграждение..., обаче  след това, като останахме в крайно бедно положение, заставена съм да прибегна до това средство...”[7]. Към заявлението, заведено под №7865/12.ХІ.1898 г. и адресирано до Министерството на финансите, Пенсионен отдел, са прикрепени писмените свидетелства на Кръстьо Некланович, далматинец, участник в четата, живеещ в Пловдив, на Павел Шопов, Павел Койчев, Нено Делибатов, Станчо Станчов, от Панагюрище[8]. Изложените в свидетелствата факти недвусмислено документират участието на Сутич в четата. В продължение на близо пет години преписката се бави между институциите и на 21 януари 1903 г. тя изпраща ново заявление до Народното събрание. С подписа на Председателя на събранието Драган Цанков, преписката е върната обратно с решение: „...да се прати прошението на Министерството на финансите и то, ако намери за нужно, да внесе предложение...”[9]. Комисията при Министерство на финансите оставя документите „без последствие”, като се обосновава, че въстанието от 1876 г. е всенародно и не могат да се „отграничат” участвалите като поборници и се аргументира, че решението ѝ е ”…резонно и основателно..., щото Пенсионното отделение намира за опасно и нецелесъобразно, да внесе каквото и да е предложение за удовлетворяване на молбата на просителката, от страх да не създаде прецедент, на който последиците не могат да се предвидят и може да бъдат твърде вредни и за съкровището, и за моралната страна по идеята за националните пенсии и възнаграждения... При това, възвръща ѝ се молбата на просителката заедно с приложенията...”. Датата на документа е 24 януари 1903 г.[10] Цитатът е достатъчно красноречив, за да е необходимо да бъде допълнително коментиран.

Когато през 20-те години на ХХ век депутат става журналистът Христо Пунев, той подема усилена дейност за промяна на закона за поборниците. Едав тогава, след промяната на закона за поборниците, ѝ е отпусната малка поборническа пенсия, твърде недостатъчна за достоен живот. Дъщерята на Христо Пунев, тогава точно на нейните години от 1876 г., обичала да я посещава и по-късно разказва с възхищение за тази „дребничка, с младеещо лице жена, с открито бяло чело и стегната на кокче коса.“[11] Обличала се скромно в тъмни дрехи, с неизменния часовник на дълга верижка, а тръгнела ли на разходка носела чадърче и дантелени ръкавици.[12] През последните години от живота си Мария се радва на почитта на пловдивските ученици, на които разказва с преклонение за войводата Бенковски.

През 1907 г. Мария се омъжва за наскоро овдовелия Димитър Овчаров, който е бил началник на пощата в кв. „Кършияка” в Пловдив. Тя няма родени свои деца. Осиновява двете по-малки деца на втория си съпруг: Борис Димитров Овчаров (роден на 17 март 1898 г.) и Мара Димитрова Овчарова (родена на 26 август 1906 г.) Борис завършва право и работи в Търговската камара в Пловдив. Със съпругата си Павлина (Паунка) имат дъщеря Недялка Борисова Овчарова (р. 1940 г.), лекар по професия, доцент. Тя не се омъжва. Мара Овчарова завършва Селскостопанското училище в Пловдив. През 1940 г. се омъжва за дългогодишния учител Петко Георгиев Събев (1904-1988) от Копривщица. Имат една дъщеря Таня Петкова (р. 1941 г.)[13].

През 1995 г. във фонда на музейната сбирка „Атанас Хрисчев“ (днес Исторически музей) в Белово, постъпва интересна живописна творба „Портрет на Мария Сутич“, дар от художника Петьо Бабачев. През 1975 г. в памет на Мария Сутич Община Белово възлага на художника Тодор Първанов да изработи неин бюст-паметник. На следващата година бюстът е завършен и монтиран в градската алея върху гранитен правоъгълен постамент с изписан текст:

„Мария Сутич 1876

Единствената жена - воин в четата на Бенковски“.

През 2007 г. по инициатива на Регионален исторически музей – Пазарджик неин бюст - паметник, изработен от скулптора Спас Киричев, е поставен в алеята на възрожденците в родния ѝ град Пазарджик.

Публикувано в: Николова, П. Април 1876. Пазарджишка летопис. Пазарджик, 2016, 32-38. Издание на Регионален исторически музей – Пазарджик.

[1]. Смъртен акт №1850/14.12.1932 г., Община Пловдив, служба ЕСГРАОН

[2]. НБКМ-БИА, П.д. 867 б.п., л.3

[3]. Семейни регистри от 1926 г.,т.35 / с.13775. Община Пловдив, служба  ЕСГРАОН.

[4]. Смъртен акт 1850/14.12.1932 г.

[5]. Стоянов З.,Записки по българските въстания. С., 1981, 342.

[6]. НБКМ - БИА, П.д.867, л.2-3-4.

[7]. Пак там л.2.

[8]. Пак там, л.13.

[9]. Пак там, л.13-14.

[10]. Пак там, л.13-14.

[11]. в. Сега, 18.02.2012 г.

[12]. Пак там.

[13]. Последните сведения дължа на Таня Петкова Събева-Кирезиева от гр. Пловдив, ул. Равнища” №11, записани и любезно предоставени ми от г-жа Бистра Риндова. Сърдечно им благодаря!

 

Пенка Николова, историк

 СНИМКА: Мария Сутич. Оригиналът на фотографията се съхранява в Научния архив на Института за исторически изследвания към БАН. Публ. в сп. „Наука“, том ХХХІ, кн. 1/2021, 57.