Имам впечатлението, че през месец АВГУСТ Пазарджик изглежда пуст, изоставен и унил. Все повече по време на епизодичните ми разходки в него срещам непознати, чужди лица, с които не ме свързват общи спомени и събития. И как да е иначе, когато собственото ми минало е акумулирало далечни преживявания, неизвестни на по-младото поколение. Моят приятел и колега по професия Никола Колев, отдал се през последните години на своето любимо хоби – фотографията, често ми/ни припомня в социалните мрежи чрез своите снимки миналото на града ни, неговите емблематични социални и културни средища: ресторант „България“, с уютната му атмосфера, с шадраванчето във вътрешния двор и рибата в него, с любезното обслужване; ресторант „Полски Боровец“ в началото на града ( или в края – зависи дали влизаш или излизаш от него), луксозно (за времето си) обзавеждане, романтично, а и предпочитано от онези, които държат на уединението и да са далеч любопитни очи; сладкарница „Малина“, престижно място за срещи, днес заменена с казино; сладкарница „Гергана“, може би най-атрактивната като атмосфера и интересни посетители; Клубът на дейците на културата, в който се влизаше с абонаментна карта, чийто притежател можеше да бъде само творец…Тези заведения сякаш бяха изработили по своеобразен начин такъв селективен подход към гостите си, че те бяха от рода на „обичайните“, бяха интелигентни и образовани, разговаряха за култура, за изкуство, за политика (обикновено по-сдържано и внимателно). Още по-назад във времето нашият театър изживя своя „златен век“ със знаменити постановки на най-добрите ни режисьори, като Леон Даниел, Крикор Азарян, Младен Младенов, които прескочиха цензурните спънки в столицата и намериха свободата да ги реализират в града ни. Няма да забравя грандиозната постановка на „Тит Андроник“ с участието на Георги Черкелов. Бяхме свидетели на нещо необикновено: софиянци идваха в Пазарджик, за да гледат нашумелите спектакли на театъра ни.
Разбира се, тези места биха били обикновени топоси без човешкото присъствие, без общуването на хора, които споделяха общи културни и цивилизационни ценности. И отново, като видения от фентъзи филми в съзнанието ми и в представите ми изникват познати лица, които все по-често си припомням с болезнена носталгия. За повечето тях съм писал в книгите си „Познавах ги“(2020 г.) и „Познавахме ги“(2023 г.), преди това публикувани в Па-медия-Пазарджик. Страдам от липсата им, от трезвия факт, че няма как да ги срещна, да ги чуя, да си говорим. Неведнъж съм писал за поета Иван ПАВЛОВ, напуснал ни едва 45-годишен, с издадена след смъртта му единствена стихосбирка „На дланта ми песъчинка свети“. Успя да създаде първокласна поезия, заглъхнала в своята провинциална тягостна среда. Вече дори не се ядосвам, когато гледам и слушам „презентациите“ на дебютни книги на поети с оскъден художествен потенциал, но с огромно самочувствие и самодоволство. Вече не вярвам, че времето отсява плявата от зърното. Най-често възпроизвеждам спомените си за поета и журналиста Иван ЕНЕВ, дръзнал да оспори автентичността на Радой-Ралин-овите „Люти чушки“, когато съпругата му Елена ме поздравява по някакъв повод – рожден ден, 24 май, 1 октомври, 1 ноември. До последния му дъх тя беше негова опора и подкрепа на всичките му творчески усилия. Все още, предполагам, тя пази купчината тетрадки със стихове на Иван, които очакват с гаснеща надежда публикуване. Същата преданост към своя съпруг и творец Иван ИГНАТОВ демонстрира Гена Игнатова-Илиева. Сред пишещите „събратя“ Иван остава като еталон на скромност, деликатност, възпитаност. Той винаги поставяше под съмнение качествата на своите епиграми, фейлетони, разкази, легенди, стихотворения, които днес съставят немалък интересен и ценен масив от текстове, съхранявани в различни библиотеки.
Негов съименник е Иван КОПРИВЩЕНОВ, журналист, писател, автор на хумористични и сатирични текстове. Нямаше как да не го забележиш: тежка походка, сериозен поглед, респектираща шапка с периферия. Който не го познаваше, се стряскаше от хапливия му език и язвителните оценки за колеги творци – които най-често бяха точни и верни. Трудно допускаше хора до себе си, това трябваше да се заслужи.
И още един Иван - Иван БУНЕВ – книжар, поет („Видения край Марица“), футболен запалянко и анализатор. Отиде си по един мистериозен начин, озадачил всички, които го познавахме. През последните месеци от живота си той изчезна от града; обаждаше от различни краища в България; гостуваше изненадващо ( а и инкогнито) на стари приятели от студентството – Ловеч, Силистра….Беше се забъркал (или някои го бяха го забъркали) в опасни търговски схеми, които в крайна сметка го разориха…Малко преди смъртта си ми телефонира, за да ми каже, че разчита на мен да уредя…погребението му. Сестра му ми каза, че е оставил предсмъртно писмо до мен, което все още не съм поискал да видя и да прочета. Не мога, Иване! Безсмислено е. Знаеш защо.
Наскоро пренареждах подарени ми от приятели книги и попаднах на две от тях, написани от Петър ЗМИЙЧАРОВ – „Портрети на предмети“ и „LIBRETO ad LIBITUM“. Книги, които биха били гордост за всяка библиотека – и не само българска. Интелектуалец, художник, преподавател, естет…, Петьо изпитваше органическа неприязън към бюрокрацията, към чиновниците, към фалшивото благоприличие, към служебната йерархия, към родната политическа помия. Отиде си от този свят по един грозен, недостоен за човешко същество начин, като зловещ пример на извратено българско здравеопазване.
Далеч над средното интелектуално ниво на пазарджиклии стоеше един забележителен учен – професорът от село Сарая Тодор БАЛКАНСКИ. Той ще се запомни не само като основател на нов дял в езикознанието („езикова археология“), но и като емоционален и убедителен защитник на всички свои научни тези. Свръх трудолюбив, заел се с огромни по мащабите си проекти, той ни напусна изненадващо, без да успее да ги реализира.
Неговият състудент от Велико Търново и мой съименник Георги СПАСОВ беше превърнал сладкарница „Гергана“ в свое работно място. Тук пишеше статиите си, заради които го преследваха; тук изричаше на смущаващо висок глас мненията си за нашата социалистическа действителност, които ние само мислено споделяхме. Журналист, писател, дисидент, политик, той като че ли остави най-характерен спомен за себе си като съветник на президента Жельо Желев и страховит участник в т.н. „Кръгла маса.“
В тези бегли възпоменания, заприличали на поменик, се появява и адв. Николай АНТОВ, не само заради многобройните ни срещи, но и за неговото неповторимо и автентично излъчване на достоен юрист и апологет на справедливо правораздаване, за което написа поредица от статии. Прибавям и скръбния образ на журналиста Стефан ДИМОВ, с неизменния му бележник в ръцете, в който записваше отговорите на хората, които интервюираше. И той, като мен, разбираше преходността на времето и бързаше да запази за поколенията образите на заслужили според него хора в областта на изкуството и културата - чрез книгите си „Профили“ и „За българския паметопис“. Ранната му кончина на 53 години осуети осъществяването на различни проекти, за които той понякога споменаваше.
Все повече се отдалечава миналото, с любимите места и хора. Тъкмо да напиша, че ТРЯБВА да ги помним, и осъзнах, че това ще прозвучи неуместно, с нотка на дидактизъм. Всеки от нас ще прецени какво и кого да помни. Знаем клишето, че сме живи само докато има хора, които ни помнят. А после – и хора, които да помнят онези, които са помнели живелите преди тях. Щафетата ПАМЕТ е толкова богата и многоцветна, че ние имаме свободния и в някаква степен драматичен избор какво да приемем от миналото, за да го предадем на бъдещето.
Георги К. СПАСОВ
