ЧАС ПО ЛИТЕРАТУРА

ЕПИЗОД ВТОРИ

Недоизказано

 

Сюжетът на разказа е прост. Павлина моли кръстника си Еню да й помогне с пари за лечението на болния й съпруг. Серафим, един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан, седнал на пейка пред кафенето,  случайно дочува какво се случва вътре.

Жената замълча, но като се ослуша по-добре, Серафим разбра, че се шепне. Изведнъж Еню извика:

• Нямам пари аз! Отде ще ти взема пари да ти дам? Нямам…
• Не думай тъй, кръстник Еньо... моля ти се като на господа..
• Остави ме, ти казвам, нямам пари! - изкрещя Еню.

Поведението на Еню изглежда странно.

Защо „вика“, защо „крещи“? Та той й е кръстник! Може би защото е лош човек? Или алчен? В нашата литература кръчмарите по традиция са показвани като коравосърдечни печалбари. Или защото е вътрешно разпънат от манталитета си на скъперник и поривите на човешкото съчувствие?

И ето го вероятното обяснение.

…На другия ден той се забави и късно доде да отвори.

Така започва финалната част от разказа на Йордан Йовков „Серафим”. Именно в него  е истинската развръзка, деликатно и фино завоалирана от сърцеведа Йовков. Именно сега става ясно, че тази кратка творба има за свой основен герой Еньо, а не Серафим.

До този момент нашето внимание изцяло е насочено (чрез изящната манипулация на автора) към Серафим – един от поредните „чудновати” герои на Йовков, един от неговите „светци”. Всъщност името му („ангел”) достатъчно очевидно номинира божественото у този сиромах, готов да дари последните си пари, събирани дълго време  за ново палто, на една непозната жена. Онова, което той извършва, не е изненадващо – то е удивлението ни от човек, който е различен от всички останали, който стои над материалното и изглежда, че общува с бога (не случайно лястовичките и врабчетата не се страхуват да кълват падналите около него трохи).

Много по-силна и художествено зададена е изненадата от поведението на Еньо. Първото изречение от откъса съдържа глагола „се забави”. Един от типичните Йовкови художествени детайли, който само изглежда случаен и дори маловажен. А всъщност той е основен.

Еню се изправи пред него, изгледа го продължително, след туй каза:

• Ти какво си направил?
• Какво съм направил! Никому нищо не съм направил - кротко отвърна Серафим.
• Дал си пари на Павлина, оназ, дето снощи беше тука, дето искаше пари от мене.

Аз сега бях у тях, тя ми каза.

И ето ги въпросите за „проблемна ситуация“:

Защо Еньо се е забавил?

Откъде е разбрал, че Серафим е дал последните си пари на Павлина?

Има само един отговор: преди да отвори кафенето, Еньо се е отбил при Павлина.

Но с каква цел?

Йовков не дава отговор на този въпрос. Писателят изисква от нас, читателите, едно особено "съавторство"” Ние трябва сами да разрешим загадката. Най-логичното обяснение е, че Еньо е отишъл при Павлина, за да й помогне. Въпреки суровия си отказ да даде пари за болния й съпруг, Еньо, изглежда, е мислил дълго през нощта и е стигнал до извода, че трябва да помогне на кръщелницата си. У него се е извършило онова нравствено преображение, което всъщност интересува Йовков и което е неговата главна художествена задача. Истинската случка следователно е станала “зад кулисите”, в неясното, но привлекателно пространство на въображението. Въпреки че реалният хуманен жест принадлежи на Серафим, другият персонаж от разказа – Еню, този на пръв поглед нравствен антипод на сиромаха-ангел, вече никога няма да бъде същият. Доброто е посято у него и той, както Санчо Панса „придобива” много от прочутия идалго Дон Кихот, „поема” у себе си нещо „серафическо”, което осмисля живота му. Правенето на добро прави другите добри – ето какво ни „казва“ Йордан Йовков с този откъс от разказа си „Серафим”.

…Но за да стигнем до тези обобщения (които може да не са единствени), е необходим…един учебен час. Който понякога не е достатъчен.

 Георги К. Спасов

СНИМКА: От личния архив на автора