gks20230914.jpg

Началото на всяка нова учебна година ме връща към учителските ми години, към спомените за училища, колеги, ученици. По мое време теоретиците на преподаването бяха извели като своеобразен лайтмотив и изискване от преподавателите да създават в часовете си т.н. „проблемни ситуации“. Изпълнението на тази директива от „високо“ беше контролирана от инспекторите от съответните окръжни/областни представителства на образователното министерство, които посещаваха периодично учителите и в обсъждането на проведения урок все ги питаха и разпитваха дали предварително са запланували възникването на подобна проблемна ситуация и как са я осъществили. Без да съм ги търсил и „запланувал“, имах подобни часове, за които искам да разкажа в кратка поредица от 4 ЕПИЗОДА.

 

ЧАС ПО ЛИТЕРАТУРА

 

ЕПИЗОД ЧЕТВЪРТИ

 

„…Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно…“

 

Историята и литературата често имат еднакви сюжети, но различни гледни точки и цели. Историята документира (и в някаква степен поучава), докато литературата възпитава нравствено и обогатява емоционално. Казват, че една история става ясна, когато бъде чута от устата на поет. Може би тази мисъл приляга най-много на онази огромна част от творчеството на Иван Вазов, която е свързана с миналото на нашия народ. Неговото стихотворение „Опълченците на Шипка“ е красноречиво доказателство, че историята и литературата говорят за едни и същи неща на „различни езици“. Сигурно подвигът на българските опълченци през онзи драматичен 11 август 1877 година би бил отдавна забравен от нашата памет, ако беше останал само като записан исторически факт. Създадена през 1883 година, одата „Опълченците на Шипка“ е Иван-Вазовият отговор на всички хули, насочени към честта на българския народ. Те са доминирани от една унизителна теза: ВАШАТА СВОБОДА Е ДАРЕНА!

Gks20230914c

И как да се опровергае това твърдение, още повече, че е основано върху конкретни факти? Очевидното не може да бъде отречено, но то е коварно преиначено и извадено от общия контекст на нашата, а и на Балканската история. Една от най-проблематичните оди на Вазов, за която често патетиката измества размислите и възможността учениците по-сериозно и задълбочено да вникнат в творбата. А нейният основен смисъл е заложен в лирическото въведение, натоварено с болезнените повторения на частицата нека.

Нека носим йоще срама по челото…
нека спомен люти от дни на позор…
нека ни отрича историята…
нека е трагично името ни…
нека Беласица и новий Батак…
нека да ни сочат с присмехи обидни…
нека таз свобода да ни бъде дар…
Нека!

Осем пъти! Истинско наказание и унижение! Прилича на мазохистично изпълнение на религиозни фанатици, които се самонаказват с камшични удари.

Някои архаични думи трябва да се „преведат“ на съвременен български език (като например „стидни“), а трагическото звучене да се съотнесе към представата за българския народ като общо страдащо тяло.

Защо ни се присмиват?
Защо оковите ни са „срамни“?
Какви исторически факти са свързани с Беласица и Батак?

За да обясня, че съгласието на поета с отправените ни с презрение твърдения е ПРИВИДНО, отново търся сходни състояния с нас самите.

Случвало ли ви се е да страдате от несправедливи обвинения? Да ви приписват постъпки, които не сте правили? И да ги отричате ядосано, та дори и през сълзи и накрая горчиво уж да се съгласите с тях: да, правил съм това, и това, и това, но аз…и тогава да следва онова опровержение, което да отхвърли всички упреци и да наложи съвсем нов смисъл?

Така прави и Вазов. Уж съгласил се с твърдения, чийто обобщителен смисъл е, че ние сме робски народ, изтърпял „хомота“ на петвековно иго, неспособен за бунт, получил свободата си даром, той рязко сменя посоката на своите излияния:

Нека! Но…

Това съчетание очертава предела между срама и славата, между падението и възхода. Във втората част от лирическото въведение поетът заявява намерението си да разкаже за онзи „див, чутовен връх“, където е извършен „безсмъртен подвиг“, който се превръща в нашата история като „едно име ново“. Оттук нататък започва „раждането“ на това ново българско име. Всъщност Вазов не толкова пресъздава една битка, за да отхвърли обидни обвинения, колкото изгражда един нов мит, чрез който обезсмъртява България и всичко българско.

Поетът спира своя разказ, когато изходът от битката става ясен:

Изведнъж Радецки пристига с гръм.

(Тук почти винаги се стига до едно комично недоразумение. Когато попитам кой е този Радецки, учениците бързат да кажат, че това е корабът „Радецки“. Е, нужни им са минута-две, за да осъзнаят, че няма как корабът да пресече Добруджа и да се изкачи на старопланинския връх. И няма как да не се посмеем заедно!)

И ето го онзи епически епилог, който митологизира битката. В един исторически сюжет ще бъдат отбелязани мястото и времето й, но не и нейния дух, което прави Поетът:

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна, като някой ек,
от урва на урва и от век на век!

Историкът…Поетът…Те се обръщат към един и същи исторически факт, но по колко различен начин го правят!

И ДА, СВОБОДАТА НЕ НИ Е ДАРЕНА!

…Обичам Вазов!

 

 

ПП

Минаха години от преподавателската ми работа. Дойде и времето на „Трета възраст“(с това заглавие излиза седмично един предпочитан от мен вестник!) и на пенсионерското ми безделие и безнаказано философстване. Но ето че някои си припомниха, че съм бил учител, и ме поканиха да замествам за малко болни или отсъстващи по други причини колеги. Така замествах в две-три пазарджишки училища, където открих нови приятели и се сблъсках с новото поколение ученици. „Парите вървят след ученика“ – тази нова максима, наложена от просветното министерство, превърна учебните заведения в комерсиални институции, в които УЧЕНИКЪТ зае приоритетно място – преди учителя, преди качеството на знанията, преди класическата традиция у нас, а и по света. Вече е почти немислимо да поставиш слаба оценка на ученик, да не говорим за дисциплинарни изисквания към него или за онова останало далеч в миналото „повтаряне“ на клас; за училището е по-изгодно да се освободи от учителя вместо от разглезения ученик, носещ му определена сума в бюджета. Така че в началото ми беше трудно да изневеря на учителското си кредо, че все пак трябва да има йерархия в общуването ученик-учител. Имах шанса да замествам за по-дълго време болна учителка по български език в едно пазарджишкото училище. Дори трябваше да бъда класен ръководител на един клас, чиито ученици ме изненадаха с общата си култура, със задълбочените си разсъждения за събитията, които се случваха. Те ми припомниха 90-те години на миналия век, когато преподавах в Езикова гимназия „Б. Брехт“ и нейните изключителни питомци, с които работата ми носеше истинско удовлетворение. В деня, когато вече трябваше да напусна временното си място, се случи нещо, което ме смути и изненада. Седях на една от пейките в двора заедно с учителя по физическа култура, когато момичетата и момчетата от класа се приближиха до мен с тайнствена усмивка, обградиха ме и се…разплакаха. (Звучи като самохвалство, ама беше истина). И последваха онези познати за подобен случай думи: тъжно ни е, че ни напускате, беше ни толкова интересно, приятно, научихме много неща…и т.н. При подобни сцени винаги прибягвам до шеги, някои от които доста нескопосни, за да прикрия смущението и вълнението си. Когато учениците ми се отдалечиха (по-късно направихме и обща снимка), колегата ми по физкултура заключи с откровено недоумяващ тон: „Досега не бях виждал ученици да се разплакват от раздялата си с учител!“

 

ПП ПП Вече не ме канят да замествам учители. Вероятно защото директорите на училищата не искат да плашат учениците си с един одъртял даскал като мен. А и учителите вече по-рядко заболяват. Дали защото заплатите им бяха на няколко пъти увеличени? Но това е хубаво, много хубаво!

Е, честита и успешна новата учебна 2023/2024 година!

 СНИМКИТЕ са от личния архив на автора


gks20230914b.jpg


Loading...