Здравей, Илиян, откъде е този интерес към разследващата журналистика?

 

О, може би защото мога да напиша новина от 400 думи със затворени очи и с една ръка, докато отпивам кафето си с другата. Както и нямам никакъв проблем да синтезирам разследване в 10 000 или 20 000 думи за няколко дни. Все пак съм писател, които е успял да направи нещо много по-мащабно, да се справи с проект, наречен роман от 100 000 думи, докато е пътешествал и се е забавлявал в Азия. В крайна сметка това са 250 новинарски истории, които трябва да преминават плавно от една в друга по начин, който да вълнува, предизвиква и в крайна сметка удовлетворява читателя. Да си писател изисква не само талант да пишеш кратки, накъсани фрагменти, но и да умееш да създаваш многообразни образи, събития, действия, дори да създадеш своя философска линия и всичките те да са преплетени в интригуваща сюжетна линия.

Когато започнах да пиша знаех, че имам в главата си непосилен генератор на идеи. Тази черна кутия понякога оживяваше в 3 часа сутринта, понякога на плажа, понякога просто ей така. Но в крайна сметка, никога не съм имал проблем в генерирането на идеи и тяхната валидация посредством реализация. А машината ми за идеи никога не е работила на случаен принцип и като при повечето писатели, просто да седя и да я чакам. Ако ми е било нужно щастие, измислял съм го, нямал съм проблем да добавя и слънце към него. Зная че имам въображението, интелектуалната издръжливост и емоционалната ангажираност, както и дисциплина необходими за написването на роман.

Едно от първите неща, на които ви учат в курсовете по журналистика, е значението на ефективното разказване на истории. Те са жизненоважни за комуникацията и са в състояние да ангажират аудиторията така, както нищо друго не може. Но аз не мисля че чрез курсове, можеш да се научиш да бъдеш писател. Ще ти отговоря и защо. Защото преди да стана писател, аз създавах бизнеси в Лондон, не един а няколко. И всеки от тях беше повече от успешен и изключително креативен, като съм започнал от нулата, само с £20 в джоба. Та това си е писане на роман в реалният живот, ти създаваш местата, създаваш концепции, развиваш ги във времето. Ти си този които слага репликите в устите на своят персонал и създава емоциите в своите клиенти. Процес много по-всеобхватен от белият лист. Може би и причината поради която с такава лекота преливам, от журналистиката, в медиен портал, до аналитична новинарска агенция.

И само да добавя, винаги съм бил изключително оригинален, което е може би една от най-силните ми страни. Не ми е трябвало да уча някъде, какво означава плагиатство, което е и един от най-големият бичове на съвременното ни общество. Защото не само в журналистиката, но и в политика, в живот, почти всички имитират - истории, демокрация, човещина, любов, отношения. А в действителност всичко от вътре е кухо и изпразнено от съдържание. Слушаме и четем анализи на хора, говорещи с кухи фрази, обвити в лозунги и послания, без да влагат каквото и да значение и съдържание в тях, камо ли интелект.

 

Колко значима е ролята на хибридните средства за водене на война?

 

Смятам че ние много повърхностно подхождаме, към един изключително важен въпрос. Изключително важно е, а ние в България сме в епицентъра на тези бойни действия. И дори и това че се правят опити да се представят по доста елементарен начин, говори за сериозността на проблема. В действителност, повече от 30 години, доста хора успешно правилно се пребоядисваха, намираха винаги народната (популистка - те за това и искат народни движения) нотка играейки на сантиментите и емоциите на обикновените хора (виждаш ли, отново говоря с разбирането на писател, създавал продължителни емоционални нишки). Това което правеха, е опростяването на проблемите, свеждането им до личен интерес, а не до цивилизационни принципи. Само погледни посланията от началото на войната в Украйна- „Европа се самоубива. Европа не си гледа интереса. Ние не си гледаме интереса, а слушаме какво ни казва посолството, какво ни казват от вън. Трябва да се интересуваме от нашият интерес…“. Та дори и в Пазарджик, ние наблюдаваме същите процеси и послания на местно ниво. Кой има интерес от слаба и дезинтегрирана Европа? Кой има интерес от дезинтеграция и фрагментация в България и свеждането на политическите процеси на местно кланово ниво? Като същевременно се слага една национална шапка, в която разбира се всеки си гледа неговото местенце. Типично като от времето на Комунизма, когато ни даваха адресна регистрация и гражданство и живеехме и умирахме в повечето случай, там където партията ни е разпределила. Партията определяше морала, семейството, демографията, сексуалността, удоволствието, всичко, не се ли връща отново това в нашето общество? Тренда да отричаме индивидуалното, да заклеймяваме егоизма, и това от устите на образовани хора, специалисти в общественото и личностното развитие… В медиите, в културата, в изкуството нямаме ли прокарване на анти Западни течения. На интелигентни залитания към едни други места и едни други идеи!? Не е ли това процес на цивилизационен регрес!? В полза на кой? Кое общество в момента живее по същия начин, Руското, Китайското? Това не е ли културен и интелектуален саботаж, чиста проба? Нямащ нищо общо с шаблоните, с които ни се продава хибридните тиролски войни. Проблемът е много по-дълбок и сериозен, много!

Между другото един от проектите върху който работя в Лондон е точно насочен към съвременната хибридна война. Дезинформацията, боравенето с информация, критичното мислене…

 

Информационната пренаситеност не е ли причина за по-лесната дезинформация?

 

Смятам че основният проблем е неразбирането на дълбочината на проблема, пред които са изправени много общества, включително и нашето. Защото информационното насищане ще става все по-голямо, но ние имаме в нашите ръце филтрите, както и способността да разбираме информацията. А не емоционално да я приемаме и емоционално да реагираме на нея. Но неразбирането е точно това, което позволи да виждаме манифестациите и да виждаме носталгията по соца. Времена, когато информацията достигала единствено на емоционално ниво. Ние - те, врагът винаги е осмиван, окарикатуризиран, докато нашите винаги са били идеализирани. Не сме ли запазили същият модел на подаване на информация и възприятие и днес?

 

Проблемът не е в информацията а в разбирането на дезинформацията и справянето, с тези които извършват информационни престъпления. Да се разбере дезинформацията като цяло, нейния спектър на действие, как се създават фалшиви контексти, обвиващи фактически вярна информация. Да се разбере как се работи и какво означава измамнически маскарад, чрез който се подрива доверието в определени вражески източници на информация или цели. За пример само забележи какво се случва с Американското Посолство и Дневник и бих си позволил да кажа с доста охотлива вътрешна помощ. Важно е да разберем как се изкривява информацията, как интерпретацията и промяната на съдържанието могат да бъдат изключително потентно оръжие в ръцете на дезинформаторите.

Да не забравяме важната роля на социално-психологическите фактори. Споделянето на дезинформация се дължи на социално-психологически фактори, които влияят върху поведението ни онлайн. Хората търсят потвърждение и връзка със съмишленици, като формират онлайн общности, основани на споделени вярвания, ценности или идентичности. В рамките на тези общности дезинформацията може да процъфтява, тъй като хората са по-податливи да приемат и споделят информация, която съответства на техните вече съществуващи убеждения. Това явление, известно като пристрастие към потвърждаване, допълнително засилва разпространението на дезинформация. Кои са хората, които създават и контролират общности и групи в България? За какво и кога ги използват? Как ги използват? За пример ще взема навярно най-голямата консервативна общност в България - ловно/рибарската, бих казал перфектно поле за прокарване на анти-либерални и анти западни идеи и влияния.

Друг фактор, на който трябва да се обръща изключително внимание е постоянната еволюция на тактиките за дезинформация. Например днес виждаме успешно използване на платформи като YouTube и руската Telegram. На YouTube съдържанието на пропагандаторите обикновено е ограничено и езика е доста по сдържан, като постоянно се правят препратки към Telegram, където съдържанието е пълно и лишено от филтър. В България наблюдаваме, напълно алтернативно съдържание на масовите медии в онлайн пространството, което има дори и романтичен момент, с който привлича и радикализира публиката. Като в същото време клишета като ‚fake news’ се използват с обратен знаменател и то благодарение на зловредни авторитети като Тръмп и Орбан, които промениха представата за медии като цяло.

 

Тъй като много често казваме, че дадено нещо се изгражда в първите 7 години, бих искала да те попитам за твоите първи години. Ето няколко блиц въпроса:
-Като дете какъв си искал да станеш, като пораснеш?

 

Много четях като малък и живеех в различни светове и си мечтаех за тях. Исках да живея в Северна Америка, живях там повече от 7 години и имах щастието да се срещна с невероятни хора. Исках да стигна до Хималаите, стигнах и бях в дома на Далай Лама. Исках приключения в непознати морета, получих ги. Обожавах историите за Робин Худ и Шерлок Холмс, аз живея и правя бизнес в Англия…. Списъка е огромен, като почти всичко, което исках го постигнах!

 

 -Къде премина детството ти?

 

Между Пазарджик и Калугерово. Някога ми се струваха толкова далечни един от друг места, а днес в Лондон смятам разстоянието за изключително близко, което ако е нужно може да го мина и пеша. Въпрос на гледни точки и представи за разстояние.

 

 -Най-щурата беля, която си правил като дете или младеж?

 

Спомням си веднъж че в Езиковата Гимназия, където учех, бяха ме поступали. Докарах приятели от Сградото и квартала и блокирахме гимназията, цялата с всички вътре. Виновниците ги спасили директорът и учителите, като ги бяха изкарали да скачат през прозорците и да бягат през съседната детска градина. Това бяха годините на 90-те, които ме възпитаха в доста интересни качества. И знаеш ли, бях облагодетелстван, че се формирах интелектуално и културно в толкова свободно време, пълен антипод на тоталната комунистическа държава. Изпитвам истинска болка днес, виждайки възраждането на носталгията по толкова мракобесно интелектуални времена.

 

 -Кое е най-голямото добро, което един човек може да направи за обществото?

 

Смятам че тук трябва да се справим с една голяма дезинформация - за доброто. Хубаво би било, хората, правещи си социален ПР, да престанат да говорят за добро и за общество, докато не започне да харчи собствените си пари за нещата, в които вярва. До този момент, ние говорим за служители, харчещи нашите пари и данъци в обществена полза. В Щатите, за да получиш висока обществена титла (както и в Англия Сър, например), първо трябва да демонстрираш не само как изкарваш пари, но и как ги харчиш за неща, в които вярваш, преди да започнеш да говориш как ще харчиш общите пари. Иначе си просто измамник!