Д-р Колчакова, каква е равносметката за изминалите 15 години от работата на Ресурсния център?

 Много неща се случиха през този период. Успяхме да направим така, че много деца с различни видове увреждания и нарушения се обучават там, където е тяхното място – в общообразователната среда, един до друг със своите връстници, учат се от тях – всъщност това е философията на това, ако мога така да се изразя, най-демократично образование към момента. През 2006 г, когато стартирахме имаше само около 400 деца, които се обучаваха в обща среда, всички останали бяха в специални училища, което е вид абсолютна сегрегация за тях, но към днешна дата  над 1100 деца в област Пазарджик се обучават в детски градини и училища и получават специализирана подкрепа, такава каквато е необходима според техните индивидуални потребности, в това число подкрепа от специалисти в зависимост от нуждата на децата: звуко-речеви рехабилитатори, педагози по зрително подпомагане, ерготерапевти, сензорни терапевти, ресурсни учители, психолози, логопеди – нещо, което преди години много липсваше за тези деца. Това са специалисти, които са изключително важни за качественото обучение на децата и които осигуряват достъпа им до учебните програми. И това, че децата са в общообразователна среда е най-важното. То е важно особено за децата.

 Интеграцията на тези деца би трябвало да Ви носи и най-голямо удовлетворение в работата.

 Да, разбира се. Това да виждаш надеждата в очите на родителите, които до даден момент се лутат в търсене на подкрепа за своите деца, да виждаш тяхната удовлетвореност от случващото се, да виждаш радостта в очите на децата- това е най-голямото богатство. Но въпросът е, че това е един много дълъг процес и ние продължаваме, тъй като непрекъснато възникват нови и нови потребности на тези деца и те трябва да бъдат задоволени. Това е тяхно право.

 Обществото ни научи ли се да приема различните деца?

 Обществото като цяло по-скоро е насочено към това да им съчувства, да ги обгрижва, да ги приема - също, но това не е достатъчно. Много е важно децата не само физически да присъстват в класната стая, но и за тях да бъде осигурен достъп до учебното съдържание – те да могат да бъдат включени в урока, да могат да отговарят на въпроси по време на урока, както са и другите деца, да могат да бъдат изпитвани като всички останали, но цялото това учебно съдържание трябва да бъде адаптирано спрямо техните възможности. Така те се усещат като другите, така те се усещат пълноценни, включени в урока и осъществяват дейностите по начина, по който това го правят и другите деца. Това е нещото, което трябва да продължава да среща разбиране. Нашите общообразователни учители, в чиито класове са тези деца, всъщност поемат цялата отговорност за тях, тъй като те са постоянно с тях. Нашите специалисти ги подкрепят, насочват ги, оказват им методическа подкрепа, но не са постоянно с тях, така че основната грижа е на общообразователните учители и те на този момент имат потребност от допълнителни обучения, за да не се притесняват, да не се страхуват, когато на 15 септември разберат, че в техния клас ще има едно хиперактивно дете с дефицит на внимание или едно сляпо дете. За тях трябва да бъдат организирани още обучения, за да бъдат по-подготвени. Разбира се, ние от тях не искаме те да са специалистите, но те трябва да имат базисни знания и заедно с нашите специалисти, които изредих преди малко, да осигуряват една наистина качествена допълнителна подкрепа.

Но да се върна на въпроса ви – да, обществото приема тези деца, те участват в различни извънкласни изяви, имат публика, която ги аплодира, правим различни информационни кампании по повод различни дати, определени на европейско или световно ниво, говорим за тези деца, за проблемите, обясняваме подробно защо едно дете с хиперактивност може да изпие цялото търпение и на най-опитния учител, обясняваме, че детето не прави това, защото е невъзпитано или защото иска да създава суматоха в учебния час, просто има причини, за да е налице едно такова състояние. Това трябва да се обяснява достъпно и съм сигурна, че постепенно нещата ще вървят към създаване на една по-добра подкрепяща среда, защото ние не можем да кажем, че сега в момента всичко е постигнато, има още много неща, които трябва да се случат, но това е дълъг процес, който няма край.

 Какво предвижда програмата за отбелязване на 15-та годишнина от дейността на Ресурсния център?

 15-та годишнина от дейността на нашата институция е и 15-та годишнина от масовия старт на приобщаващото образование не само в нашата област, но и в цялата страна, защото то се случи през 2006 г. във всяко населено място. По повод тази годишнина ние организираме Регионална конференция – за пръв път провеждаме такава. На нея ще присъстват около 180 участници, различни специалисти с отношение към този процес, родители на деца с увреждания, различни видове специалисти, представители на социални услуги, тъй като ние постоянно общуваме с тях, ще има представители на местната и държавна власт, на Министерството на образованието – също, представители на научните среди – професори от Пловдивския и Софийския университети, които са наши учители и също ще присъстват. Ще участват и представители на различни регионални центрове в страната – те са 28 плюс София-град, представители от всеки един център ще има на тази конференция, на която ще се представят работещи, приобщаващи практики, които се прилагат в образователните институции към момента.

Конференцията ще се проведе във Велинград и в двудневната програма различни специалисти ще представят прилагани от тях практики, свързани с осигуряване на достъп до учебното съдържание за учениците със СОП, специфични техники на работа в общата класна стая, терапевтични подходи, модели на екипно взаимодействие и изграждане на  подкрепяща среда.

 И накрая, какво ще пожелаете на колегите си?

 Колегите ми са невероятни, уникални специалисти, супер гъвкави, раздаващи се, подкрепящи се, подкрепят и възрастни, и деца. Моите колеги са наистина по-различни от традиционните образователни учители, те са много гъвкави в подкрепата си, имат много идеи, пожелавам им да имат възможност да ги реализират и да продължават по начина, по който работят и към момента.